Тази моя тъжна тъжна зима
Не обичам сезонността като понятие, усещане, причинност. Има закони, които извеждат слънцето сутрин и го прибират вечер. Които пръскат звездите по небосвода и напъхват месечинката между тях. Които създават снежинки и ги изпращат на земята, за да посипят нас и всичко, което е наше. Дъжд, за да прикрие сълзите ни и отмие усещането за хлад и студ. Минало, за да имаме настояще и бъдеще, за да уважаваме настоящето.
Не знам дали загубата те мотивира да се бориш. Не знам дали в момент на слабост си силен. Не знам дали сълзата е знак за обич или за омраза. Поставих ключ във вратата на родния си дом, но не успях да я отключа. Плаках сама. Никой не знае. Усещах се зачеркната, изтрита, малко минало моментче просто. Седнах на мозаечните стъпала и погледнах небето. Там всичко беше истинско и вечно. Усмихнах се сама на мъката си. Та защо да мразя тъгата си? Щом някой нехае за мен и аз ще съм нехайна към чувствата, които предизвиква в мен. Оттеглям се с достойнство и с обич към себе си.
Да. Беше тъжна тази зима. Не беше бяла, наситена с пухкави мигове. Не ухаеше на топящ се сняг. Това бе сезонът, в който някой някъде затвори сърцето си за мен. Но аз му прощавам!
© Десислава Тодорова Todos los derechos reservados
Спомням си веднъж когато един приятел казваше че Красотата на вдъхновението не се носи лесно... Тя е голяма отговорност.Както е и отговорност пред себе си да споделиш гласно всичко това, да преобрънеш един познат свят изцяло и да позволиш на пролетта да го раззелени отново... Аз ти благодаря за искреността и откровението.Това е едно истинско откровение