Тази нощ отново ще танцувам сам. Бос, с пусната коса, на изгасени светлини, единствено пълната луна ще наднича нахално през прозореца на мислите ми и ще се мъчи да разбере, защо съм се опитал да спусна пердетата. Не обичам да ме гледат в подобни интимни моменти, но от нахалните психо-философи (или философски психари) спасение няма. Все по-малко и по-малко ме пука. Свещите са изгасени, дискът с музиката на душата ми вече свири бавно и кърваво, така че танцът може да започне.
Тук ли си отново? Чувствам присъствието ти. Някъде около мен си, призрачна моя любов. Тази нощ обаче нямам нужда от теб. Магьосникът ще танцува сам. Както винаги го е правил, в интерес на истината. До скоро, даже до тази вечер, ако трябва да бъдем абсолютно точни, това нещо ме притесняваше и вадеше на бял свят едни странни неща, които са непознати за повечето "свестни" (според женското определение) мъже. Едни странни капчици вода, стичащи се по брадясалите ми бузи със скоростта на водопад от чувства. Май им казвахме ...