В живота на всеки един от нас, поне веднъж се е случвало да загуби някой скъп за него човек. И на мен ми се случи и тогава исках да изкрещя, да му кажа неща, които не съм си позволявала да призная дори пред себе си.
В такъв момент душата ми крещи, иска ми се да спра времето или поне да го върна назад. Но това не е изход, нали? Вътре в мен душата крещи с тих крясък, а сърцето ми кърви. Вътре в мен нещо ме изгаря, нещо се бунтува и крещи, сякаш е затворено, а отвън... е просто едно тъжно момиче. Момиче, което не може или не иска да сподели чувствата си. Момиче, което не иска да бъде наранено отново.
Всеки път, когато го видя, раната се отваря, всеки път, когато чуя смеха му, той сякаш се забива като нож в сърцето ми и ме кара да изживея кошмара отново и отново. Не знам дали това се прощава... но се моля да се надживява.
Понякога се чувствам просто безпомощна. Може би ще ме гледаш иронично, но някой ден и на теб ще се случи. А този, който се смее последен, се смее най-добре, нали така? И ...