Въртях в ръцете си двете топки с инкрустираните думи "IS IT LOVE", звукът, който излизаше от тях, беше като медения звън на камбаните рано сутрин. За миг спрях и звукът се загуби в тишината. Исках пак да го чуя и затова отново започнах да ги въртя в ръцете си. Те ми носеха не само този познат нежен звук, но и някакво успокоение. Самото докосване на ръцете ми с нещо такова, създаваше магия във въздуха. Усещах топлината, излизаща от ръцете ми. Топките загряха ръцете ми и ги оставих.             Сега тъмнината и тишината ме бяха обладали изцяло. Дишах и мислех в тъмното, тогава онзи така познат ми полъх се плъзна по гърба. Изтръпнах. Обърнах се, а зад мен нямаше никой. Никой, освен сянката ми, създадена от лунната светлина, пречупена през стъклото на прозореца. Застанах на прозореца и погледнах. Пълнолуние. Времето, когато всичко лошо от приказките излиза и се превръща в зло на земята. Но не и тази нощ.

            Отворих прозореца и балконската врата. Взех в ръката си същите две топчици, които ми действаха така успокояващо или по-точно звукът, който издаваха, беше толкова сладкогласен, че за миг не отделях вниманието си от тях. Надписът беше важен. Надписът беше този, който ме вълнуваше.

            "IS IT LOVE?" - и аз не знам. Може би ми се иска пак да бъде топло в сърцето ми, както някога беше. Когато бях невинна и чиста, преди да срещна теб. Преди съдбата така грозно да се подиграе и да отнеме топлинката.

            Сега, застанала на балкона, на този фатален 13-ти етаж, се питам само едно: заслужава ли си наистина?

            Защо да не си заслужава, нима не съм на 20, нима ще спра да живея, само защото ти... умря? Няма да спра да живея, защото ти не пожела да живееш. Знаеш ли колко дълго държа това в себе си, и колко силно исках да можеш да го прочетеш със сърцето си. Но вече е късно, не и в тази реалност, тук и сега.

            13-ти етаж, момиче с дрънчащи топчета. 13-ти етаж и една малак надежда. На ръба на парапета, 15 минути, прекарани в колебание, дали съм достатъчно силна, за да го направя?

            Да, силна съм, но няма да го направя, защото съм много по-силна и ще остана на парапета, просто от другата страна, която никога и за нищо на света няма да премина.

            Ако само знаеше какво се случи докато бях на парапета, щеше да се просълзиш така, както го направих и аз. Просълзих се и плаках. Причината не беше в скорошната загуба. Далеч не бе това причината. Едно малко същество. Една малка топла сълза капна на рамото ми. От начало си помислих, че е капка дъжд, но на тази височина, всичко беше студ, нямаше как да е. Тогава погледнах над главата си и видях - блестеше в тъмното погледът на малка животинка. Спрях да движа топчетата и звукът престана.

            Подадох напред ръката с топчетата и нещото кацна между тях. Придърпах ръката, обратно към тялото си, а тя трепереше. Огледах какво има между топчетата и забелязах блещукащия поглед на пеперуда. Малка и пъстра. Много красива, но защо блещукаше в мрака?

            Снижих погледа си към нея, до такава степен, че погледнах в малките точици, които й служеха за очи. Прекрасни, изписани, вълшебни. Не съществуваше дума, с която да опиша тази красота. Изтръпнах и без да искам изтървах едно от топчетата от 13-я етаж. Сега ми остана един въпрос: "IS IT LOVE?" и едни пеперудени очи, пълни със топли сълзи.

            До тази прословута вечер не знаех какво е да седиш на ръба, в тъмното и в тишината, да си сам или почти сам и да мислиш. Да мислиш, че да забравяш мисли и пак да ги мислиш след време.

            Отговорих на въпроса си. Не беше любов, никога не  е било. Нямаше я онази топлина, нямаш радостта и леката болка по липсата ти. Не беше и никога няма да бъде.

            А пеперудата оставаше на дланта ми. Сълзите й капеха, а ръката ми все по-силно трепереше. Сълзите й пареха толкова силно, че, попивайки в плътта ми, те се сливаха с кръвта във вените ми и отиваха право в сърцето. Усетих всяка една сълза, всяка следваща пареше по-силно и по-силно, и по-силно. Принудих се да се дръпна рязко. Оставих я да отлети. Не исках такава топлина. Не исках парещото докосване на сълзите на тъгата. Исках топлото, парещо и горящо усещане на страстта, дори самотата предпочитах пред тази болка.

            Знам, че "THIS IS NOT LOVE", че не искам повече сълзи от пеперуди и не искам теб. Поемам дълбоко въздух, от 13-я етаж и стъпка в...