Пустош... Тъмнина... Студ... Тъга... - Това съм аз сега!

Чувствам една празнина зееща, като огромна яма в душата ми - на дъното на която живеят сякаш хиляди, милиони демони раздиращи плътта отвътре.

Болка... Отчаяние... Страх... Самота ... - Чувства, прокрадващи се като шпиони между Вярата... Надеждата и Любовта в мен. Натрапващи мисли, че никой - никога няма да ме разбере, вдигат бунт в съзнанието ми, опитвайки се с преврат да "свалят" малкото оптимизъм останал в сърцето ми.

Бойно поле на три фронта - разум, сърце и душа... От всички страни войски, а аз в средата, сякаш мъничко - нищожно същество оказало се на грешното място, в грешното време... И все пак това "същество" не се предава! Някак успява да задържи пламъчето на надеждата  леко мъждукащо, но докога така?!

Питам се аз ли съм различна или другите не са такива?

Не искам много - просто да бъда щастлива. Да почувствам топлината на истинската ласка. Да усетя как някой държи на мен. Как някой ме обича.

Сигурно проблемът е в мен! Но в какво сгреших?

- Може би, защото имам малко романтично сърчице... или  защото радвам се на слънчевата топлина... жълтите, есенни  листа, танцуващи с вятъра... или пък заради възхищението ми на самотната луна... - Да няма за какво друго да е освен погледът ми търсещ във всичко красота!

- Или може би, защото обичам да откривам онези "малките неща" придаващи смисъл на живота... Може би, защото създавам си моменти, заради  които след време спомняйки си на лицето ми да се появи истинска усмивка...

Питаща се "Трудна ли съм за обичане жена?"...

Нежната  душа си седи така - неразбрана, очакваща някой да я открие, за да не бъде вече сама... Живееща с капчица надежда за това, че някъде в света има си и тя своята сродна душа...