Имаше нещо ново в този поглед. Нещо, което я караше едновременно да се чувства беззащитна и сигурна. Всичко беше толкова еднакво и толкова различно. Любовта изстиваше с всяка следваща секунда. Тя твърдеше, че не вярваше в нея, но въпреки това я болеше от загубата на това, което не можеше да спре да изчезва. Какво беше любовта за Моника? Да се чувстваш свободен тялом и духом,  дори когато някой притежава тялото ти, сърцето ти и душата си. Да, Моника знаеше това. Беше я страх, че именно заради това така бавно и болезнено свършваше всичко. Може би, те се стараеха твърде много да притежават другия. Може би, бяха станали зависими и това ги отчужди повече. Не че не се обичаха... Не че при всяка целувка и прегръдка, нещо в тях не  потреперваше.Не че не се нуждаеха един от друг. И тук беше грешката. Нуждаеха се твърде много. Моментите започнаха да се повтарят и всяка среща загуби своята уникалност. Иво и Моника бяха станали жертви на света около тях. Вече мислеха, че притежават другия и не трябва да се борят за него. А не трябваше да притежават никой. Заради това в началото желанието и тръпката да бъдат заедно ги правеше по-щастливи, заради това една среща караше целия свят да се преобърне и спомена за нея, свързано с желанието за нова ги държеше живи. И те се чувстваха свободни. Свободни да обичат, без да се притесняват от другия. Свободни да си тръгнат, когато решат или да останат там завинаги... да спрат времето.

    Рано или късно дори за тях дойде моментът, когато да си кажат “сбогом” беше единственият изход. Но чувството за притежание ги подтискаше. То беше станало толкова силно, че те му се отдаваха против волята си. Моника знаеше, че не може да го притежава. Знаеше, че ако иска да бъде с него завинаги, с хубавия спомен,  трябваше да си тръгне. Знаеше всичко това ,  но желанието и страстта бяха по-силни. Нещо я тласкаше към него... дали защото беше свикнала с него или защото го беше обикнала по-силно от всеки друг... От друга страна Иво също нямаше силата да каже “сбогом”. Той се нуждаеше от нея... нуждаеше се от кожата й, тялото й,  душата й....и тази нужда те не споменаваха. Опитваха се да се справят сами, да полетят като свободни птици далеч от този свят...далеч от другия. Може би разстоянието щеше да помогне... или не... Цялата тази нужда, всички тези мисли се четяха в погледите им. Те стояха един срещу друг и виждаха това в очите на другия, виждаха все още пламъчето на любовта, когато сега, след раздялата,  гореше по -силно от всякога. Някаква необяснима сила придърпваше телата им все по близо и близо... И ето, тези две свободни души се сляха отново. Сляха се именно защото не трябваше. Беше толкова правилно и толкова грешно. Толкова истинско и толкова нереално. Допира ги караше да се чувстват живи. Мислеха единствено за сегашния момент, за тук и сега... за това как трябваше да дадат цялата си енергия без да искат нищо. Именно сега, когато бяха заедно, но едновременно и отделно се чувстваха свободни. Но искаха ли тази свобода?  Очите им шепнеха - обичам те... искам те... – но думите оставаха скрити. Ако ги изрекат... хубавият момент можеше да свърши, а така желаната свобода прекършена отново. Защо не можеха заедно да бъдат свободни? Защо?  Дори те не знаеха отговора на този въпрос. Раздялата дойде отново. Кратко, но болезнено... Сега вече краят беше дошъл... Те искаха да слеят душите си... Но бяха ли постигнали това или силата на телата им беше по- силна...Тук и сега продължи твърде дълго... А душите им бяха там разделени. Дали някога бяха постигали една цялост... кой знае... може би... но сега вече беше твърде късно. Те щяха да бъдат заедно само в спомена и мислите. И именно това им помогна да се слеят... това,  че телата им никога повече не станаха едно цяло, а бяха свободни...