Слънцето лениво кисне по телата ни, чертае и изтрива пергаментови сенки по нея. Бръмчащите мухи, лъха на вятъра, реката, плискаща с  неспокойни вълни брега, сезоните, които си   играят с цветовете, годините, поели път на изток, към изгрева по дългата еднопосочна улица, влизат в сферите бяло щастие на    случайния авантюрист, открил оазис за обущата си. Ръцете му като клечки от китайска вечеря ровят с нокти ръждив прах светофарите - издигнати панички за просия, чакащи

отговори на въпросите му. Всеки може да тръгне по улицата и да изчезне - във нея времето е впило жадните си устни - червени, жълти, зелени, скъсало е пъпната си връв и изпраща безчислени вдъхновени ответи на тези въпроси. Човек тук се движи - леко и крехко и даже абсолюта да не стигне, ще бъде все по-близо, щом не спира. Има китари без струни, славеи с езици от стъкло и улици без изход. И тя е от тези. Над тях облаците са по-леки и бели и са досущ като мексиканско сомбреро, нахлупено ниско на звездите. И всеки може да тръгне с него на път из още спящото градче, щом пожелае и дошъл ли е час.