Усилието да обичаш

На ЛИДИЯ ГЯУРОВА, която веднъж ме попита:

„Какъв е проблемът на тия двамата?”

Ставаше дума за героите в една пиеса.

Тогава не можех да отговоря нещо смислено.

А сега вече си мисля, че там, където има мъж и жена,

винаги има проблем.

          Всеки ден от живота ни се състои от хиляди, постоянно променящи се чувства и настроения. Един безкраен поток, който непрекъснато се разпада и подновява, където мракът и светлината всеки миг разменят местата си, опалесцират и рисуват картината на нашия вътрешен живот. Като филм, чиято лента се върти на високи обороти, без да дава покой на съзнанието ни дори през нощта. Много често там, в тъмнината на киносалона на своя живот, мъжът и жената преживяват различно пулсиращите картини на екрана, дълбоко отчуждени един от друг и от самите себе си. Сякаш невидима ръка трябва да прекъсне тази прожекция на съзнанието, за да им позволи за миг да надзърнат към собствените си същности и по някакъв начин да разберат какво значат един за друг.

          Съществува дълбоко и трагично неразбирателство между мъжа и жената. И може би корените му са някъде след Сътворението. Изглежда, те са обречени да не могат никога да проникнат един в друг. Явно на никого не е позволено да навлезе в пространството на другия. Да отвори вратите, да тръгне из коридорите, предверията, залите, за да достигне до най-съкровените помещения на човешката душа.

          Някои познават само подземията. Можем дълго да вървим заедно, можем да съществуваме заедно, да си казваме често „обичам те”, ала всичко това е безкрайно нищожно. Защото веригата от чувства, в която се опитваме да напъхаме вечността, се мени буквално всяка секунда и ако не доловим импулсите на другия във всеки един момент, то тя се прекъсва и гаси фалшивата светлина на бъдното.

          Ние сме уязвими, сложни до неразгадаемост същества, и какво страшно предизвикателство е наистина постоянно да течем един към друг, да преливаме един в друг, като едно постоянно докосване и улавяне сигналите на любимия. От това сърцето боли, душата боли, тялото боли, любовта се превръща в болка и страдание. „Боли ме една жена в цялото тяло” – казва Борхес в един от кратките си текстове.

          Любовта не може да се балсамира за вечността. Тя е една непрекъсната  болка. Кой може да издържи кошмара на това невероятно предизвикателство? Много по-лесно е да превърнеш любовта в едно малко чекмедже от луксозния скрин на цялото си благополучие. От време на време го отваряш и казваш, ето тя си е просто тук и никъде другаде. После го затваряш. Препарираните отношения са все пак отношения, те ти дават някаква сигурност и са нещо като сертификат за бъдното. Но може ли едно човешко същество да притежава нотариален акт за друго човешко същество?

         Можем ли просто само да съществуваме, като умъртвим единственото, което ни е останало след грехопадението – нашата уязвимост?

          Мъжът постоянно се опитва да сътвори от жената един ипостас на своите фантазии и затова той най-често и най-бързо се оказва драматично разочарован от собственото си творение. Жената е по-трайна в чувствата си, тя непрекъснато търси сигурност и погребва любовта тъкмо под развалините й. Те сякаш започват безкрайно пътешествие един към друг, за да се проникнат и превърнат в едно цяло. Може би в това пътуване би могла да се прояви мечтаната любовна сигурност, която не подлежи на заклинания и в крайна сметка е едно постоянно усилие.

          Подобно на сърна и елен, изгубили се в горския мрак, които дочуват екота от стъпките на любимия, но не могат да го открият. Това шеметно препускане един към друг след изпълнения с опасности житейски гъсталак, тази фатална устременост към другия сред гората от привиден живот може би имат нещо общо с любовта. Другото е съществуване, връзка или пък не знам точно какво. Не затаяваме ли дъх, за да доловим стъпките на любовта в лабиринта на делника, мостовете са вече разрушени. Да носиш бремето на живота заедно с усилието да обичаш изисква особена енергия, защото да живееш извън баналното поначало не е лесно. Милион двойки крачат заедно по света и разнасят един труп – този на своята любов. Не смеят да го пуснат, за да не изгубят единствените привидни опори, които са им останали.

          Тук не става дума за оня мимолетен порив на вяра, когато в контрапункт на деня казваме на другия „обичам те”. Той, другият, може също да каже „обичам те”, но това по-скоро има нещо общо със съня, прилича на перла живак, която си подаваме, но никой не може да я задържи между пръстите си. Мисля, че не е достатъчно само да обичаш, трудното е да продължиш да обичаш.

          Любовта е от планински тип, тя е едно постоянно усилие към върха, където разреденият въздух на височината прави духовните ни сетива така уязвими, че дори шумът от крилете на птица може да те убие. В голямата и неподправена любов съществува инстинктивен стремеж към върха и поради това има мистична връзка с Бога.

          Долу в равнината се разстила баналното, нашият бит и всички действия, свързани с оцеляването. Трябва ли да свалим любовта в низината и да я влачим след себе си като дрипа, омърсена от навиците ни.

          Понякога си мисля, че човек преди да каже „обичам те”, трябва да прекара известно време в дълбоко мълчание, да прочисти съществото си от декора на случайното, от бутафорията на настроенията, взети случайно за чувства. И когато се усети достатъчно истински, оголен като нерв и достигнал върховната си точка на своята уязвимост, едва тогава може да говори за любов.

          Любовта е уязвимост. Затова повечето хора се плашат от нея и я заобикалят. Никой не иска да бъде уязвим.

          Да обичаш означава да живееш в състояние на безтегловност, извън гравитацията на еднаквите като гипсови отливки дни на делника.

          Да обичаш означава да преживяваш присъствието на гълъба, кацнал случайно на прозореца ти като част от мистерията на твоята любов.

          Да долавяш в полусенките на тревите и самотните силуети на дърветата онзи пейзаж, който е станал единствено възможен поради съществуването на другия човек. Да почувстваш от дълбините на своята съкровеност, там някъде между мълчанието и вика, как сякаш се изтръгва онова почти религиозно „благодаря ти, че те има”!

          Живеем като сомнамбули. Вървим с протегнати един към друг ръце и постоянно се разминаваме. Посяваме цветето на любовта, но то никога не пониква. Колко ли усилия са необходими на стеблото да пробие почвата? Често си мисля, че по един нелеп начин не се познаваме. Живеем сред нещо като восъчните фигури на мадам Тюсо.

          Толкова ли е опасно да си уязвим?

          Толкова ли е опасно и рисковано да обичаш?

          Мъжът и жената нямат друг шанс освен да бъдат заедно, нито пък си мисля, че могат да търсят Бога поотделно. Не можеш да обичаш Бога, щом нямаш сили да обичаш един мъж или една жена. Другото означава да обичаш само себе си, като превръщаш Бога в параван. Ще ми се да вярвам, че ако изградят непоклатимия мост на взаимното състрадание, ако успеят да бъдат постоянно будни и устремени един към друг, мъжът и жената могат да се докоснат по някакъв начин до вечността. Бог не обича сомнамбулите.

А може би любовта

с всичките нейни усилия и страдания

да е нашата харизма,

нашата единствена възможност

да се изтръгнем от проклятието:

да бъдем тленни същества.

Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ