Утре не е обещано
Накацали по балконите, тъжните лица на сателитните чинии отразяваха скръбта на човеците обратно към земята.
Болезнено-незапомнящо се, сивият ден повтаряше себе си. Морето - спокойно, застинало в очакване, огледално копираше нищото отгоре.
Като изтребители, пикираха гълъбите и с плясък на криле се приземяваха сред океан от киша.
Отварям очи!
Светлина...
И болка!
Болката е добра. За разлика от хората тя не лъже. Понякога с пила свири по оголения нерв, друг път е просто далечно и глухо усещане... илюзия...
Обладава, внушава, изпълва!
Пристрастен съм към нея. Обичам я!
Тя не изневерява. Моя е – когато пожелая.
Ръбът на чашата порязва устната ми. Преглъщам... Водката - силна и горчива, с метален вкус – като живота! ...