Казват, че това, което ни спохожда всекидневно - радостта и скръбта, любовта и раздялата, неуспехите и успехите, разболяването и оздравяването - е точно толкова, колкото можем да понесем - нито повече , нито по-малко.И изобщо замисляме ли се някога, че фантазиите са по-истински от самата реалност? Нали начинът, по който възприемаме нещата, е нашето отношение към тях. Колко относително и обезкуражаващо звучи всичко това! И на този фон, превърналото се в изход от безизходицата вглеждане в себе си и битието! Накрая неизбежно разбираме, че това е механична представа за света и неговите метаморфози, защото оказва се,че изпитанията , които ни спохождат и изпълват живота ни , поради необясними причини , не са подредени едно след друго, както би трябвало да се очаква. И тогава, в противоречие с наученото , се запитваш, не без основание дали пространството е триизмерно и дали времето не е състояние , а не линейна последователност от случвания? И всъщност , ако е така, има ли отминали, сегашни и предстоящи събития,както сме свикнали да разсъждаваме за времето и живота си? Даже ми се струва, че е твърде рисковано да определяме сполетялото ни като тук и сега или там и после.Може би всичко тече едновременно, в някаква единна , гигантска и влудяваща всеобщност, в която се въртим безпаметни в космическия вихър заедно с облаците, изпаряваща се влага, която после ни връхлита като внезапен дъжд.Той пък от студа се превръща в сняг , навят на преспи от вятъра. И пак отначало,безброй пъти всичко се повтаря. Кипи ли кипи вселената ,подклаждана от слънчевото лъчене и ние  в този апокалипсис, изгубени човечета, си задаваме въпроси за необяснимото. Страховити представи наяве и насън се втурват в съзнанието ни  не само да го провокират, но и да му внушат страх от безизходицата, защото тъй много са нещата , които не се подават нито на човешката логика , нито на "здравия разум". И въпреки страховитата картина подозирам, че вселената и необятността на космоса в тяхната убийствена безбрежност могат да бъдат нещо съвсем крехко, чупливо и до болка делнично - небе с правоъгълна форма, което изрязва от простора прозореца ти. Кога става спокойно и тихо в душата? Това може да се случи, ако спре токът и внезапната тъмнина потопи всички звуци, образи, случки, на които ние неуморно окачваме етикети за обозначаване на доброто и злото. Това , кой знае защо, ни успокоява. Иначе ежедневието ни поднася какво ли не - убиват ни, без да умираме,полудяваме, без да сме луди,, общуваме , без да сме общителни, заиграваме се, без да сме деца. И притиснати отвсякъде, забравяме за дъжда, за преспите, за умислените върби край реката, за томителните сенки - лете. Как да не позволим да се износват възприятията ни, да не потънат в занемара чувствата ни, да не ни напускат куража и вярата, да не се изгубваме в аритмиите на делника? Мисля, че способността да се вглеждаме по-често в себе си и света около нас ще отвори душите ни  да даваме,  прощаваме и намираме единение с другия, защото всичко друго е преходно. Дори успехът и неуспехът нямат това значение, което им преписваме.Все неща , които, понесени от възторзите и страховете, не сме осъзнавали.