Войната вкъщи

   Война – въоръжена борба между държави, народи или групировки. Използваните средства са оръжия, автомати и ядрени устройства. Стотици загиват, а останалите трябва да носят със себе си ужасния спомен от кървавата война. Но цикличността на живота предразполага към войни, те са неизбежни, макар и фатални. Но има и нещо много по-фатално от война между две държави, и дори между един народ. Има нещо много по-трагично и пагубно и това е войната между едно семейство.
    Когато все още не си поел по своя собствен житейски път семейството е единственото нещо, което трябва да е до теб – в добро, и в лошо. То трябва да е онова хубаво нещо в края на тежкият ден, което да те кара да благодариш, че имаш. Когато си прекалено млад, за да създадеш свое собствено семейство, когато си прекалено млад, за да се отделиш от своето собствено нямаш друг избор освен да разчиташ на тях за всичко. Те имат за задача да те насърчават, да те възпитават, да те карат да преследваш мечтите и целите си, и всичко това го правят водени от семейната обич и любов.
   Но какво се случва когато това насърчаване се превръща в постоянно негодувание към постиженията, целите и мечтите ти. Как би се почувствал един млад човек, когато чуе, че не е достатъчно добър за нищо? Аз знам отговора, за съжаление, различен отговор от този за мен не е познат. Затова мога да ви отговоря, че чувайки това може да разруши не само увереността ви, но и може да се отрази на израстването ви като личност. А това какви сме определя всичките ни бъдещи успехи и отношения с другите.
   В началото това така наречено „насърчаване” ще ви се стори вдъхновяващо, полезно. Ще ви накара да се поставите по-големи цели. Но докога ще се чувствате „насърчавани”? Границата между „насърчаване” и „критикуване” е изключително тънка, и се минава незабележимо. В един момент сте изпълнени с ентусиазъм, а в друг започвате да се питате какво всъщност означават постиженията ви, и дали изобщо струват нещо. В един необратим миг рисуването се превръща от хоби в наука, а поезията от удоволствие в задължение. И в този миг, несъзнателно губиш част от себе си и се превръщаш в кукла на конци, която прави всичко, което е одобрено от обществото. А семейството все повече и повече добива чертите на обществото, а тези на обичните роднини избледняват все повече и повече.
   Тогава университетът не ти изглежда като привилегия, а като бягство. Той вече не е просто цел, а мечта, до която трябва непременно да се достигне, за да може личността да живее пълноценно.
   Но докато тази мечта стане реалност, домът се превръща в затвор. Веднъж прерязани, конците те отделят от обществото, от семейството, и от този момент натам всичко зависи само от теб. Домът се превръща в бойно поле, спалнята в бункер, и всяка една крачка е направена плахо със страх да не се стъпи на мина. А когато стъпиш на мина трябва да си готов да защитиш себе си, защото никой друг няма да го направи вместо теб. Вече си сам, дори в собствения си дом.