Навън отново е пролет. Светът се събужда, пречистен от дълбоки снегове и проливни дъждове. И като че животът изглежда “по-хубав”, “по-мъдър”. Аз вървя по лъкатушещи пътеки, поръсена от снежния цвят на дърветата, взирам се в дълбокото синьо небе и с пълни гърди вдишвам от благоуханния въздух, за да усетя, че все “още живея”, че все “още ще бъда”… И кръвта ми гори с тайнствени огнени пламъци, и сърцето ми бие като пулсираща звезда.
Понякога се питам дали все още живея, дали все още съм жива… Търся звездна карта в небето, за да ми покаже пътя напред, защото понякога лъкатушещата ми пътека между пролетни дървета и цветя се губи, забулена от тръни и шубраци.
Наскоро реших да побродя по многолюден площад измежду забързаните хора, за да се почувствам и аз част от тях. Вървях, без да зная накъде и с усмивка се взирах в пороя от лица, който ме заливаше и давеше. Взирах се и търсех себе си. Но срещах затворени врати в очите на хората, но срещах изпотрошени мечти от кристал в дъното на тъмните им ...