Колко е лесно човек да тръгне назад. Без да се усети? Или напълно съзнателно? Има ли значение?! Крачката назад си е крачка назад откъдето и да я погледнеш. Защо на човек му е по-трудно да продължи напред, дори когато миналото се е върнало като ураган, който те завърта? И връщайки се към миналото, мислим ли, че можем да върнем нещата и да продължим нещо отдавна забравено? По този начин не се ли нараняваме сами, не задълбаваме ли в една стара и дълбока рана, която все още боли? Която винаги ще е отворена, дълбока, кървяща... и все по-болезнена!!! Защо винаги сърцето и разумът вървят в различни посоки? Против природата на човек ли е да послуша какво му говори разумът, а не сърцето? И всъщност кое е по-силно? Разумът?! Не мисля. Ако той беше по-силната страна, дали животът би бил по-лесен, по-щастлив? Не мисля! Но... дали винаги сърцето е право, или... по-скоро то винаги греши? И дали човекът се е развил до толкова, че да разбира кое да послуша - сърцето или разума?

   Уж човек се учи от грешките си... защо тогава ги повтаряме? Защо хората са склонни  да правят неща в пълно съзнание, от които знаят, че ще ги боли... отново? Дали това е вид самоизпитание... или по-скоро самонаказание?

   И като за край - Защо сами усложняваме живота си и си задаваме въпроси, чиито отговори не искаме да знаем... или може би не сме готови да чуем... и разберем?!