Радостта е слабост на хората. Щастието, усмихнатите очи са едни от най-прекрасните неща в това гърне, пълно с бели и черни зърна, наречено живот. Да изпиташ щастието е опияняващо за душата, иска ти се все да си така извисен, но още по-вълнуващо е да видиш красотата на щастието върху лицето на любимия или любимата.

   В книжата си отец Никодим пише по спомени за любимата - как се радвала на бели рози и как обичала да се кичи с тях.  Белите рози се свързват с новото начало, чистотата и невинността, смирението и духовността. Вероятно и любимата на отец Никодим е била вярна и невинна. Може би именно с това я е запазил в спомените си.

   С бялото зърно се разгръща добрината на покойния отец, а не някой негов грях. Той оставя по една бяла роза всеки ден, за да я намери някой нещастен или объркан човечец, чиято единствена радост може да е тази бяла роза. Той си спомня обичта на любимата си към тези цветя и тъй като му липсва, решава да види изписана същата тази радост върху лицето на някой непознат. Отец Никодим се стреми да води обикновен живот - с всичките му радости и неволи, с всичките черни и бели зърна, с доброто и злото, с дявола и Бога.

   Егоистите желаят всичкото щастие на света за себе си, алтуистите - за любовта на живота си, но ето и един мъдър старец, с чуден поглед, останал сам след всичките тези години, а и нежелаещ да общува с никого, оставя всеки ден по една бяла невинна роза там, върху пейката на ливадата, зад манастира, та да я намери някоя непозната душа, та да и се порадва. Споменът за греха и любовта не се изтрива от паметта на отеца, но и не иска да се освободи от тях. Разгаря пламъка на неумиращия спомен именно с радостта в очите на случаен минувач.

   Понякога наистина ми се иска и аз да открия една непокътната бяла роза, не забравена, а оставена, чакаща да я намерят, а после се сещам колко непознати души се нуждаят от това и се замислям дали да не оставя и аз.