Днес паднах. Бях сама, на ново място. Нямах никого, нямах душа, нямах избор...
Паднах... Паднах в калта, огледах се – имаше хора. Изратих зов за помощ, но никой не се отзова. Лежа в прахта с охлузени колене и навлажнени очи, а всеки минаваше... всеки ме стъпкваше... всеки ме презираше...
Почувствах допир. Ти дойде... По-хубава от слънчев лъч. Дръпна ме и каза:
„Хайде, ставай! Нима мислиш, че не можеш сама?!”
Ти ме хвана, вдигна ме и ме понесе. Сложи ме на своите плещи... Сложи ме, носи ме сама, нагоре...
И така... с времето, с цветята, с пътищата в прах и кал... С тях си спомням първото ти „Здрасти!” Тогава бе за мен закрила, тогава за мене беше Божи дар, ти беше всичко... И още си – приятелка за цял живот. Не искам да вярвам, че някой ден ще падна и няма да почувствам твоята ръка, допира ти, любовта ти... Не мога, не искам да повярвам, че някой ден няма да те има! Благодаря ти! Обичам те!
© Надя Стоянова Todos los derechos reservados