"Родината е там, където се чувстваш най-добре" - бе казал подлецът и замълчал многословно. Нали беше - "Мила Родино, ти си земен рай!" - нима не чуваме шума от юмруците, които бият в желязото... Похвална е риториката на възмущението, но словата на протест са като ангели без грях - импотентни. Не вършат престъпления, не рушат и създават нови закони, те само амнистират онези, които ги творят, заплашени от чумата, наречена келепир и търсейки като Диоген незасегнатата народна чест. Нивата на държавата не от приказки се нуждае, а от мотика. Но понякога и те са необходими, за да я има мотиката...

А иначе - иначе българинът за келепира е готов на героични дела. А, че някой трябва да плати кебапчетата. Кой, бай ви Ганя ли? Той не е свикнал да плаща. Нерде Ямбол, нерде Истамбул... Хем гроздето е кисело, хем е нависоко! Свикнал да получава наготово, той получава и свободата си по втория начин. Много по-лесно е да седи до скута на благоверната в мразовитата вечер, отколкото да се опита, например, да освободи Апостола от конвоя дузина заптии. Какво ли се крие в многозначителното "Народе!!!" в тефтерчето му. Какво е разбрал Дяконът за собствения си народ?! Този същият, който побърза да го окепази пред турските аги в съдилището. И скоро обрича на забвение най-светлите си личности в историята. Справка - "Епопея на забравените". А после - то не беше цар, не бяха преврати и смени във властта. Тук-таме светъл лъч на надеждата, но пречупени скоро в овчия нрав на българина. Сетне - Зиг хайл! - и позната картинка - братушка Иван. Лентата неумолимо се върти на забавен каданс с едни и същи герои, само нашего брата не е уморен! Търпи и чака да получи даром всички блага на земята, келепира, чоджум... А народната чест, нея я вълци яли. Така до "демократичната" революция, както е казал поетът - "Пиянството на един народ". То бива пиянство, ама чак толкоз... То си е чист мазохизъм - програми Сапард, програми Юнеско и т. н. Важното е в келепира, скоро забравяш кой те е клал 500 години, говориш за "османско присъствие" и хвърляш гюбеци по телевизията с префърцунени фолкдевици. А народната чест си остава кьор-фишек! Не излизат от кожата си само онези народи, които са отдавна одрани. Сега е времето да разберем ние колко кожи имаме... Ножът е опрял до кокала, няма накъде - младите, необременени с миналото, заедно с нас - по-възрастните, трябва да намерим изход от духовната и физическа криза. И да защитим честта си като нация. Останалото са празни приказки и дрънканици в ушите на Всевишния. А и той не може да ни помогне, ако сами не си помогнем.

Време е, братя и сестри!