Всеки човек живее с миналото си, но то отдавна не съществува, защото се е превърнало в минало. А той все протяга ръце към бъдещето си. И едното и другото в неговото съзнание не съществува, защото никога не е съществувало настояще. В момента, когато казвам на моята любима – “обичам те” – това вече е минало. В момента, в който някой ме нарани – той наранява собственото си минало.
И в двата случая го правим, защото не сме удовлетворени от собственото си настояще. В първият случай искаме още повече да обичаме или да ни обичат, а във втория – да се предпазим от превратностите на съдбата. Но нито едното, нито другото съществуват около нас, защото настояще никога не съществува.
Тогава настоящето наистина се превръща в разпятие, което единстгвено само човекът може да усети…