Няма ги вече някои неща. Живеехме като деца на по 10-на години в един Сливенски квартал - Клуцохор. Той е стар работнически квартал, изграден през 30-те години заради стъкларската фабрика БЕЛФА. Прабаба разказваше как ходели на работа по налъми, защото нямали обувки и как се радвали, като дошъл веднъж царят и дал по едно парче басма за рокля на жените.
                 В този квартал имаше почти само кирпичени къщи и много тесни улички, повечето дори не бяха асфалтирани. През лятото, пред всяка къща си стоеше пейка и жените плетяха навън и спрятаха клюките, а ние лапетата играехме на всичко дето ни родят акълите, включително и на криеница, гоненица, стражари и апаши. Комшулуците, сигурно за по-голямо удобство, вместо да се излиза на улицата бяха вратички от двор към друг двор, - такива малки дървени вратички. И ние влизахме и излизахме през тях и чак докато минем 5-6 двора, до съвсем друга улица. Как да не се криеш в такъв лабиринт? Комшийките си подаваха разни предмети при нужда, мъжете се черпеха с нещо ей така през оградата.

                   И така, до 1984 г., когато решиха да съборят целия квартал и да го нашибат с панелки. Знаете ли колко стари хора починаха от мъка? А нащата къща беше една от тези с тайно скривалище - влизаше се през гардероба. Не знам кому е служило.
                   Какво ни даде освобождението, чиято заслуга несъмнено е на Русия и какво направихме после с него. Успяхме ли да го превърнем в ново робство, нашите истински герои не умряха ли в бедност и забвение, не си ли създадохме фалшиви идеали, а потъпкахме истинските? Докъде се простира търпимостта, или колкото повече навлизаме в т.н. глобализация, изгубихме комшулуците? От тук и загубихме част от себе си, забравихме кои сме, пътя ни който беше тесен, но верен, стана прав, но погрешен.Аз не си спомням тези вратички някога да бяха заключвани. Естествено имаше комшии дето не са разбираха, но вратичката пак си стоеше. И още по-интересното за което се сещам сега - дуварите между дворовете бяха от камъни и кал, задължително варосани, но кой знае защо не по-високи от метър и петдесет, покрити отгоре с турски керемиди и за да минеш през комшулука задължително се попривеждаш. По късно някои дигнаха по-високи дувари и нови къщи, но някак си на тези хора се гледаше с едно негативно чувство. Хм, спомням си баба Тяна, живата квартална памет, все беше подпийнала и ни гонеше с една древна патерица. Иначе знаеше в подробности кой кога и къде е роден, кога, къде и как е погребан,  кой кога е дал в заем голяма тава за лютеница и т.н. Имаше по-гъста брада от моята сега.  В повечето къщи нямахме бани и ходехме в кварталната баня. Спомням си, че като отидехме лапетата, най-вече се биехме с тасовете и ако не беше теляка да ни изтърка, неизмити щяхме да си ходим.

                      Такива ми ти работи. После дойдоха бегерите и панелките, а катафалките отнесоха маса народ. Та, аз съм ПРОТИВ ОГРАДКИТЕ, ако и зад тях да се крият свестните от "боклука".
                      Защото оградката е затвор, висока, ниска - все затвор.   И хората си имаха ДОВЕРИЕ, тогава!  Де ги сега комшулуците?