Сигурно много по-лесно бих написал следващите редове, ако никога не бях съчинявал стихове. Уви, като че ли във всеки индивид се крие зрънце поезия, което покълва ненадейно и без видима причина. Както човек не изневерява на първата жена, така не може да изневери и на първия стих. За него той е и пранги, и свобода. Пранги за иначемислещия, свобода за осъдения на творческо безсъние. Но,

поспри, сърце! С тези редове не се опитвам да обяснявам на другите защо съм писал поезия. Опитвам се да го обясня на себе си. Защото за мен тя остава вакханалия на духа, пиршество на душата, истинската индивидуалност на личността. Поезията се ражда в условията на самота, когато си задаваме въпроси, от чиито отговори зависи смисъла на самото ни съществуване. Самотата не е страшно нещо. Тя е естественото състояние на духа, от чиято мимикрия се поражда творческото ни равновесие. Колко вечери сме прекарали надвесени над лампата, търсейки отговор на вечните човешки дилеми? Ако върнем времето назад, едва ли ще успеем да променим ценностната си система, да променим всячески живота си...

По-скоро бихме започнали отново от последния стих, който сме написали. Човек

не трябва да се лишава от мечтите и илюзиите си. И едните, и другите са необходими за егоцентричното му "аз", за да не бъде лишен от смисъл самият естесвен жизнен процес. С това не искам да поставям под съмнение ползата от писането на стихове. Дори напротив. Но погледнете в обществените библиотеки колко стихосбирки не са намерили ценители с години... И колко са феновете на една компютърна игра... Дали е виновна само цивилизацията, която се опитва да прекърши индивидуалността и да ни превърне в част от разрушителната тълпа?

Там, където няма място за нежни души и лъха на бръснат провинциализъм, където загубваме човешкото си лице, но все по-често се възпроизвеждаме чрез поезията. А иначе...

Иначе нищо добро не ни чака...

А аз започнах да пиша разкази.