ЧАСТА I

Беше прохладна майска утрин. Слънцето показваше своите топли лъчи, с които галеше мокрите листа. Нежната роса бе окъпала вече всяко малко листо и бе утолила жаждата на света. Малките същества се пробуждаха и посрещаха новия ден с вълнение. Пролетното слънце разбуждаше всичко наоколо. Цветовете на изгрева бушуваха в своята пространна рапсодия, омайвайки околния свят. Сега беше моментът, в който нощните игри преотстъпваха място на дневните мечти. Всеки се подготвяше за доза любов и упорито търпение. Поставяше се начало на един нов свят, един нов ден. Флиртът на деня с нощта свършваше и тайнствените мрачни създания се прибираха по домовете си. Завършваше техния сън, сега бе ред на бодрото утрото, което пускаше на свобода своите деца. Птиците започваха своята омайна мелодия, а цветята разпръсваха своя благоуханен аромат.
Морето разнасяше своята тайнствена магия, напомняйки за отминали битки и величествени времена. То е като мистерия за хората; привлича ги и ги омайва. Призрачното тайно море със своята опияняваща, омайваща музика. Неговият бриз носи непознати мелодии от далечни
и екзотични земи. Просторът е в неговата лазурна синевина, стихиите са неговата мощ, загадката е неговият чар.И то, като всичко наоколо, напомня за наближаващото лято. Но сега бе месецът на зараждащата се мощ и сила, в лицето на целия свят. Животът се завръщаше все по–могъщ и вълнуващ от всякога.
Живителните сокове на утрото вдъхват у хората все по–голяма надежда за по–добър живот. Красотата на утрото, цветята, морето сякаш вдъхновяват хората да бъдат по–добри, дори един с друг.
Розите в градината започват да се разпъпват и ароматът им омайва всичко наоколо. Царицата на цветята с лекота управлява новия ден. Със своя блажен аромат, тя покорява и най–дръзките и диви същества. Нейната красота успокоява и завладява всички сърца. Пролетта съживява душите и някак, всеки се чувства понесен от динамичността на зараждащия се свят. Наоколо светът живее и живее...
Само в една малка стаичка стои сама Марина. Тя говори със своята самота, а думите й се губят в пространството. Тишината поглъща всеки стон, който излиза от отровеното й сърце. Нейната мъка я прави сляпа и глуха за света. Свободната й душа сега е обладана и смирена. Нейната воля и решителност сега са покосени и никой не може да й помогне, но и тя не иска. Нейният дух, тъй първичен и див, е хванат в плен, от който няма изход. Тя е смирена и обладана. Нейната женска гордост вече не може да я спаси. Марина вече не диктува правилата на играта, те бяха забравени от нея.
Удоволствието, с което разиграваше мъжките сърца, вече не съществува. Сега всички разбити сърца сякаш й отмъщават за цялата болка. Като че ли множеството стенания днес се събираха в едно и надаваха яростен вик. Отмъщението на множеството поругани илюзии се стоварваше отгоре й безпощадно.
Тази малка кокетка, това малко пролетно цвете не се съживяваше заедно с останалия свят. За нея мракът беше спасение и страдание. В дебрите на нощта тя чувстваше своя любим близо до себе си, можеше да го почувства и докосне...
Всичко продължаваше до мига, в който тя отвореше очи и разбираше, че всичко е само сън. Една безпощадна игра на нощта, която я измъчваше и убиваше. През часовете на тъмното празно пространство, тя виждаше себе си и Родос. Лекотата, с коята сенките разиграваха безпощадни сцени пред очите й, я разкъсваха. Нейната непокорност сега беше нейно проклятие. Гордостта, с която нараняваше някога, сега нарани и нея. Сълзите в очите й напираха, но тя не ги пускаше навън, защото това щеше да покаже нейната слабост. Проклета гордост, проклета самота...
Сега между стените, моминските й сълзи се сблъскваха със затворената врата. В самотните дни и кристалното небе й се струваше, тежко и мрачно, сякаш всеки миг от него ще да завалят тежки сълзи.
Дните си минаваха и Марина ставаше все по–мрачна и тайна. Нейният глас не се чуваше и смехът й не веселеше града, както някога. Нейната загадачна и мрачна красота развълнуваха сърцата и на най–гордите младежи. Сега всеки искаше да й помогне и никой не стоеше настрана. Всеки искаше да научи тайната й и тя чувстваше това.
Всеки ден идваха хора у Марина да я развеселят, да й се порадват, да й се нагледат. Тя или отпращаше всички досадници, както ги наричаше самата тя, или поръчваше това да стори нейният баща. Той обичаше своето единствено дете и се мъчеше всячески да й угоди, но нищо не помагаше. Тайно подозираше каква е причината дъщеря му да става всяка сутрин все по–бледа и мрачна и също тъй тайно се надяваше да греши. Нейната бледа усмивка му късаше сърцето. Колко болезнено и мъчително сега бе всичко това за него.
Бяха минали вече десет години от смъртта на любимата му Сирена. Тя бе красива българка с екзотично име, продиктувано от морето. Марина приличаше изключително много на своята майка и сега нейната мъка побъркваше баща й. Той се страхуваше за нея, боеше се да не би дивата синевина на морето да вземе и нея както майка й. Приликата на Марина и Сирена беше поразителна, и двете излъчваха сила и решителност, която покоряваше хората. Те престъпваха по земята грациозно с високо вдигната глава. Имаше нещо мистериозно и вълнуващо в тези две привидения. Когато хората ги виждаха, затаяваха дъх. Ароматът, който оставяхя след себе си, носеше свежестта на вятъра. Всеки поемаше съживителна глъдка въздух, с която вярваха, че вдишват частица от тяхното вълшебство. Пламенният им поглед изгаряше и най–вкаменените и закоравели сърца. Заради цялата им тайнственост хората искаха да ги опознаят все по–добре. Упоритостта на хората не водеше до така желаната близост, а по-скоро до вманиячена пристрастеност.
Макар старанието на хората, Марина си остана пълна загадка и чудна мистерия, която вълнуваше хорските клюки по ъглите и тайнствените улички на градчето. Сега всеки конспирираше с нейното име и тайно злословеха. Макар радостта, която Марина даряваше на хората, щом я зърнеха, те тайно и завиждаха. Завиждаха й за красотата, за смеха, за младостта. Те я мразеха и обичаха.