Наскоро стигнах до заключението, че Аз-ът е илюзия – той зависи само от онова, с което се идентифицираме: в това число с вещи, облекло, работа, дори моделът на поведение, който смятаме за своята същност, но той е заучена фасада, която ни дава чувство за сигурност. Например, свикнали сме да реагираме на една и съща ситуация по един и същи начин и това се превръща в нашия модел на поведение, но ако изведнъж стане чудо и се върнем назад във времето, за да се изправим отново пред тази ситуация, дали бихме реагирали по същия начин, знаейки от опит какви ще бъдат последствията?

Всички онези източници като филми, видеоклипове и книги само усложняват положението, защото след време започваме да се идентифицираме дори с тях. ("Кой съм аз?", "Аз съм човекът, който гледа еди-кой си сериал всеки ден.") 

Най-сериозният идентификатор, който е и най-малко податлив на промяна, е нашето индивидуално минало, което понякога се опитва да обсеби и настоящето като по този начин спъва нашето развитие.

Единственият начин да присъстваме истински в това, което ни се случва, е да забравим своя Аз и да се разтворим в заобикалящия свят. Понякога това изисква концентрация, която е трудна за постигане.

Все още стои въпросът доколко е удачна идентификацията с други хора и колко истинска е всъщност.