Като пустинен облак пристига любовта..толкова внезапно,толкова очаквана..толкова мечти
чакат да бъдат поляти от нейният благороден дъжд.толкова сърца без глас крещят от тази болка -
болка на пресушаваща самота..но завали ли този мечтан дъжд, от душите ни сякаш като нов вид
растения покълват старите семенца на новата любов.. но едва завалял този дъжд отново спира..
и настъпва студ.. студ,който замразява отново нашите сърца.. и така до следващия облак от сълзи
попит от някое друго плачещо слънце..
като морската вълна в крайбрежна скала разбиват се нашите мечти.. и имитирайки я отчаяно
се опитваме да се съберем отново.. но винаги нещо ще ни липсва.. онази част от нас,останала на
скалата - онази част от нас,която я е напоила и е дала живот на други морски обитатели...
и така ще се блъскаме и ще създаваме нов живот докато не остане нито капка от нас.. но има
ли океан от любов зад нас,който след всеки удар ще ни изправя на крака, няма да изчезнем!
напротив,ще започнем да дълбаем тази злочест ...