Оказали се в покрайнините на препускащото напред време, някога живите обиталища са се обезцветили.Мъртвилото е изцедило цветовете на пейзажа и дори дъждът ги заобикаля.Ако някоя черквица е все още пощадена, то тя едва диша, затисната от рушевината, обхванала я като плесен отвсякъде. Вътре само очите на иконите са още живи. Другото е избеляло и напукано. На такова място тишината оживява и проговаря. Навън слънцето лудува, разпалва небесната жар, която накрая ще угасне в цветовете на залеза, както е било винаги, но в осиротялото градище е плъзнал здрач. Между оцелелите стени е усоячно и сякаш мракът е забравил да си тръгне с утрото.

      Едва сега, на такова забравено и от Бога място, заслушани в тишината преоткриваме незначителността си в лоното на живота и смъртта. Ако се зададе дъждец, ти идва да го приютиш, уплашен да не си тръгне, дори ти се иска да го завиеш с дрехата си. Осъзнаваш вечната истина ,че си застанал пред олтара на вечността и че времето ти на тази земя неумолимо накъсява. Досещаш се, че няма за кога да се разминаваш с близките на сърцето си хора, защото времето ти да да се сближаваш тепърва с други вече е изтекло. Запитваш се дали всичко, което е трябвало да бъде споделено, е наистина споделено? Заслушан в тишината под наведената над теб планина, обхождаш тревожен вътрешните пространства на душата си, за да откриеш ,че са запълнени с вехти делнични истории и напрежения, захвърлени след безплодни битки. Заслушан в кънтящата тишина сред празнотата, съжаляваш, че не си бил като водата - подвижна, бърза, унесена в своето безспирно движение - водата , която е безразлична към човешките тегоби. И чак сега, заслушан в себе си, разбираш, че всяка твоя мнима победа е била всъщност нечие поражение и че има значение само надделяването над теб самия.

     И аз, заслушан в тишината на отминаващото време в изоставените обиталища, започвам бавно да се опомням. В сънения зрак на пустощта започват да ми се причуват стонове. Някъде отдалеч сякаш трепти камбанен звън от звънарниците на споминали се черкви.В буйналите треволяци, превзели отдавна опразнените пространства на душата ми, съзирам таинства - лежат мълком, вперили очи в очите ми. Гледаме се, а не можем да си проговорим.Сякаш през годините съм бил чергарин, бродещ цял живот по големия свят и не намерил заслон, взрян в сюжетите на ежедневието и нехаещ за вечния кръговрат.

     Забравили, че човек неизбежно израства, съзрява и остарява, отвикваме да се учим от тревата. Повяхнала и оскрежена, тя отново избуява изпод преспите, за да бъде похитена отново, когато дойде часът на зимата.Човеците преминават през сезоните все едни и същи , все повече повехнали и тъжни, докато след някоя зима няма да могат да видят зелените хълмове и бавната река на облаците над тях.

    Вгледаш ли се внимателно в лудналото зелено на пролетта, то ще ти покаже колко сме преходни и колко малко сме на този свят. И тогава, макар и късно, най-после , разбираш простата истина - да се вслушваме по-често насаме в тишината.

                                                                                                                                                                          Йордан Калайков