Стоя самичък в тъмнината и се взирам напред. Сам съм, на третият етаж на все още незавършената къща, на терасата без парапет. Тъмно е, къщата няма осветление, а уличните лампи вече са изгасени. Късно е, вече не се вижда това буйстване по пътищата, гледам напред в тишината. От време на време само бива нарушена от някоя кола, минаваща по близката магистрала към Свиленград. Само една крачка ме дели от студената земя отдолу, само една малка крачка ме дели от смъртта или може би вечния живот?
Знам, знам, че си зад мен в тъмното! Не те виждам, няма и да мога, но те усещам. Ти си всичко което мразя, ала и всичко, което обичам! Ти си това, което ме прави грешен, но и това, което ме прави човек! Ти си всичко, което съм аз, но и всичкото зло, което никога не искам и няма да бъда! Ако ти се отдам, ще ме съсипеш, ще ме убиеш, а други хора ще нараниш ли? Ако се оставя, ако се предам, ще свърши ли всичко тук, тази вечер без жертви! Ще си доволен ли? Но виж иронията, ако мен ме няма и ти няма да си ж ...