Всеки българин познава Васил Левски и може би за мнозина от нас той се е превърнал в част от персоналната ни митология. Защото Васил Левски известен с евангелското име Апостола е неразривна част от пантеона на българското национално съзнание. Може би мнозина биха си помислили, че да се започва изследване върху делото на Левски е безплодна куртоазия или поредната апология. Защото на него в България с право са посветени повече творчески усилия във всички области на културата от колкото на всеки друг. Не правят изключение и историческите изследвания за Апостола, като се започне от първите му биографи Захари Стоянов и Стоян Заимов и се премине през по-голяма част от корифеите на българската историческа наука. И все пак още се явяват непознати или недостатъчно проучени страни от личността и делото на най-великия българин. Затова всяко ново изследване спомага за преоткриване на неговото безсмъртие. А Левски трябва да бъде преоткриван непрекъснато. За да бъде неговият образ винаги пред очите ни недокоснат от пепелта на времето.

            1861 г е границата, която разделя обикновенния човек Васил Иванов Кунчев от мита Левски, Апостола на свободата. Важно е да започнем с извода които прави  Ив. Унждиев в своя труд посветен на Апостола, че постъпването на Левски в “Първата легия се явява естествен и закономерен акт, преди всичко на неговото развитие, на неговото дълбоко убеждение в необходимостта на въоръжената борба като единствено средство за избавление на поробения народ”  Този извод идва да ни покаже, че целия живот и идеен свят на Апостола е подчинен на една вътрешна логика, неговите действия и идеи не се влияят от случайни събития и непредвидени обстоятелства. В този смисъл искаме да подчертаем, че макар и да е човек на своето време Левски носи във себе си, може би повече от колкото всеки друг тогава, вечното, непреходното. Големите идеи, великите дела, безсмъртните личности не се влияят от епохи, модни увлечения и географски разстояния. Така в малка България се ражда един грамаден дух, които е надраснал  в себе си си локалното, битовото, провинциалното.

            Защо е така важно да определим отношението на Левски към федеративната идея? Никой преди Левски не бе успял да налучка верния път към сърцето на народа и да спечели обичта му. И затова никой друг освен Левски няма право да говори от името на народа, особено когато става въпрос за българско щастие  и български национални права. Неговите думи са се превърнали в политическото евангелие на българския народ, написано с кръвта на най-добрия му син.

            Космополитизмът на Левски е съвсем естествен. Принципно Апостолът не е бил противник на братството между народите, друг обаче е проблемът за отношението на Левски към идеята за балканска федерация това е  сложен въпрос и изисква по-задълбочен и сериозен  анализ. В това отношение много помагат разработките на проф. Гандев и проф. Николай Генчев.

            Факт е, че никъде в архива на В. Левски не е засвидетелствано заявление на Апостола в подкрепа на идеята за Балканска Федерация. Това е и извода на Ив. Орманджиев друг изследовател на темата. Макар да е член на БРЦК и неин съосновател, чиято официална доктрина е застъпваната от Каравелов идея за Балканска федерация и като такъв Левски  би трябвало поне да дежурно да поддържа идеите заложени в официалния устав на организацията. От това странно разминаване в позициите на двамата лидери на българското революционното движение вътре и вън от страната трябва да се започне изясняването на отношението на Левски към идеята за Балканска федерация. Първо като форма на държавно устройство и второ като проект за нов балкански регионален ред. Ще започнем със забележката, че за Каравелов, намиращ се вън от пределите на България, откъснат от реалните условия, при които е поставено обществото в подвластната на османските султани българска земя и гледащ широко-мащабно с очите повече на теоретика-геополитик, отколкото на човек, реално познаващ механизмите, по които се случват историческите събития, идва някак естествено склонността да се занимава повече с външнополитическите условия и предизвикателства пред които е поставен българския народ. Обратно Левски е най-големият стратег на българското революционно движение благодарение на практическия опит, които е придобил в горнилото на конспиративната комитетската дейност сблъсквайки се всекидневно с реалностите на на османската система и патриархално българско общество и следващ целите на своето “предначертание”  за освобождението на България, като главна цел на този етап е нормално да обръща своя поглед към вътрешното устройство на страната към създаване на предпоставки за подобряване на условията вътре в обществото. Тук според нас се явява проблема за отношенията между Левски и Л. Каравелов, става дума за фактическото разминаване между техните революционни концепции.  Ако приемем че Левски е бил противник на федеративната идея и за това не я е обсъждал и не я е включвал във своите идеи и планове, но не е искал открито да се противопоставя на тази идея, за да не предизвика конфликт със Каравелов и центъра в Букурещ, в чието създаване и приемане на програмата е участвал и той самия  т.е. искал е да предотврати разкол в редиците на организацията. Такова обяснение звучи най-малкото логично. Това не изяснява все пак ни най-малко понятието въведено от Левски: “Балканска република”. Изразът “балканска република” според З. Стоянов е употребяван доста често и от Ангел Кънчев. Аз обаче не попаднах на данни в подкрепа на това интересно твърдение, които биха могли да хвърлят повече светлина върху израза Балканска република. Този израз ако го приемем условно като термин, има нужда от изяснение. Както твърди и проф. Гандев: “Понятието балканска република, разбира се, не е достатъчно изяснено, но то стои в аналогия с южнославянския федеративен план на Каравелов, намекнат в окончателната форма на Програмата на БРЦК от 1872 г”

            Освен проф. Хр. Гандев, за федеративните убеждения на Левски говорят М.Лалков и Н. Генчев, които в своята студия “В.Левски-идеолог и стратег” Също вижда в идеята на Левски за Балканска република една федеративна държава, затова той причислява Левски към федеративните разбирания на Каравелов и Раковски, като смята че Левски “обогатява и надмогва разбиранията на своите предходници”. И Ив. Унджиев не е далеч от подобно разбиране на понятието Балканска република той смята че с идеите за демократическа и балканска република “Апостола загатва за една по-далечна цел: идеята за балканска федерация, на която въпреки горчивия си опит устава убеден привърженик”

            Всъщност това е най-интересния и проблематичен момент от възгледите на Левски за бъдещото държавно устройство в България или на Балканския полуостров. Какво значи Балканска република към какъв териториален обхват и етническа общност е фокусиран, какъв форма на държавно устройство предполага, с по голяма централизация или на принципа на конфедерациите. Ако с него е визирана само бъдещата държавна уредба на България, защо е използвано наименованието на целия географски район, обратно ако се има предвид федерация на Балканите, както някои автори сочат защо не се използва популярното тогава и лесно разчитаемо наименование Балканска федерация. Безспорно тук се натъкваме на интересен проблем които се нуждае от анализ и изследване.

            На първо масто трябва да изясни на каква база Апостолът изгражда своите политически преценки т.е. какъв е политичекият опит на Левски сравнен с този на другите дейци на революцията, какви са идейните влияния които е търпял, и по какъв път е формирал идеите си.

            До 18 год възраст Васил се развива в семейна среда макар и след заболяването на баща му тя да не е съвсем спокойна, майка му Гина Василева-жена със силен характер полага всички усилия да изгледа  и възпита децата си. Може би първите силни влияния Васил да е изпитал от майка си. От 1855 г. е послушник при вуйчо си Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир "Св. Спас" под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. Пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон.

            По-късно както е известно Левски зарязва монашеското расо и се отдава на хъшовски живот, участва в Първата българска легия, а след нейния провал, се завръща в България, където опитва от горчилката на турските затвоти пробва се и като учител, като и там проявява своите изпреварващи времето му разбирания. Минавайки отново зад граница той влиза в редиците на Втората българска легия, организирана от дейците на Добродетелната дружина. След разтурването на Втората легия Левски преболедува тежко, именно  тогава намирайки се между живота и смъртта в него узрява идеята за новия път, по който трябва да поеме българското освободително движение. От този период датира и известното писмо на Левски до П. Хитов неговия войвода, пред които той споделя своето прозрение. През пролетта на 1868 отива във Букурещ, където се намира под влиянието на Ив.Касабов, епизод на който Хр. Гандев отдава голямо значение за формирането на революционната идеология на Апостола и с помощта на “Българското общество” във Влашко той предприема първата си обоколка из България на 11 дек. 1868 г.

            Левски няма дипломатическия и политически опит на Раковски, нито теоретическата подготовка на Каравелов или политическо въображение на Ботев за сметка на това той притежава много по-ценен опит, който го разграничава от останалите трима колоси на Българската революция. Левски има опита от конкретния досег с народа, познава реалните условия при които битува народа т.е. познава вътрешното положение, което определя външната активност на целокупната народна маса. Познава народопсихологията на българина следователно се превръща в истински революционен народен водач. Т.е. единствения човек, които може да подбуди народа към някакво реално политическо действие. Левски съзнава, че единствено всенародния акт има реална политическа тежест. Раковски може да прибягва към всякакви политически комбинации със съседните балкански правителства. Каравелов може да изпише хиляди публицистични страници но те няма да подтикнат народа към революция. И дори Ботев със своята гениална поезия, вдъхновяващи проекти за социално преустройство и с безсмъртния си подвиг на връх Вола макар да успя да остави неизлечима диря в народната памет, не успя да активизира народната воля. Единствен Левски създаде условия за пробуждането и изявата на народа. Следователно можем да твърдим, че политическият опит, от който Левски черпи своите политически идеи, е най-здравата база, на която може да стои възрожденската политическа мисъл в България. Идеология, която се базира на народния суверенитет, а не на някакви ефимерни доктрини, почерпени от климата на политическите спекулации на Балканите.

            Христоматиен факт е, че Левски е държал изключително много на самостоятелната революционна подготовка, на необвързаността на Българската революция с външни фактори, като по този начин е целял да осигури вътрешна свобода за революционното ни движение, както заключва  проф. Гандев “Левски наистина е държал извънредно много за самостоятелната революционна подготовка и действие   на   българския  народ, но това далеч не значело, че той е избягвал съвместните действия със съседните народи, че е работил само с оглед на тясно национални интереси. Не. Само че той приемал военното и политическото сътрудничество на сърби, черногорци или руси при условие то да не накърни българската революционна свобода на действие.”  Т.е. Левски също е бил принципен поддръжник на идеята за Балкански съюз само, че при условия, които няма да накърняват народните права на българите и осигуряват в пълна степен народния суверенитет. Ръката си подаваме всекиму, - пише Левски - който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка. Това е що се отнася до стратегията на борбата, а що се отнася до целта на борбата Левски определя следното: Целта ни в българско е братство със всекиго, без да гледаме на вяра и народност...”  Тук Апостола говори ясно за българско, обаче в проектоустава на ВРО  като цел се определя образуването на “Балканска република”  В много от писмата си Левски разкрива своето виждане за отношенията между народите, той го определя с една дума братство, която изразява много ясно и определено неговата позиция и широкоскроеното му космополитно виждане по този въпрос. Що се отнася до конкретните цели на борбата, ето какви са те “Подбуда. Тиранството, безчовещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров. Цел. С една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв [са] откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кеседжии и еничери и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и правата свобода. И турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да е било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще са избере.»  Видно е целта на Левски е чрез една обща революция да се замени османската система с демократическа република и то не само в българските земи, а из целия Балкански полуостров.

            В една своя дописка до в. Свобода Левски пише: «Ще имаме едно знаме, на което ще пише: "Свята и чиста република". Същото желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр. да не остават след нас [и] в едно и също време да дадат гласа си.» Как да се тълкува това пожелание на Апостола, дали тук Левски има предвид Балканска федерация както автори като Орманджиев, Лалков и Генчев тълкуват или може това да е просто необвързващо пожелание, знак на симпатии и добра воля към съседите. Продължението на писмото към Каравелов Левски хвърля повече светлина върху тълкуванието на неговите думи:»Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби? Брат брата, син баща, бащата сина си да убива? Сега е време да преварим това зло. [Защо да водим] втора борба?»⁶¹ Тези думи имат много по дълбоко значение, тук се доближаваме до смисъла, които им дава проф. Хр. Гандев. Левски смята, че трябва да се предотвратят взаимните борби и междуособици между балканските народи защо «Брат брата, син баща, бащата сина си да убива?» след като можем «да преварим това зло. [Защо да водим] втора борба?» пита Левски. Какво цели Апостола с това си изявление? Той търси това «което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр.» Млада Франция, Млада Русия  знаесе че това са организации повлиани от идеите на Мацини те са се стремили към формирането на един съюз между народите, стремили са се към федерация. с божя воля ще съсипем гнилата и страхлива държава, та да съзидаме друга многотрайна по новото зидане. Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им. [Стига] само да се покорят на горните свети закони, [те ще са на] равно с българина. Ето с тези свои мисли Левски се издига не само на върха на българската революционна идеология , но и заема първо място сред възрожденската хуманистична  мисъл. Левски се бори срещу държавата и нейните несправедливи закони, бори се срещу грешната система с ревността на раннохристиянски апостол. Целта му е да съсипе «гнилата и страхлива държава, та да съзидаме друга многотрайна по новото зидане» Левски чисто сърдечно пита Каравелов «Бай редакторе, чрез вестника Ви или както намерите за по-добре, да питаме братята сърби: ще ли ни подадат ръка против общия ни враг в едно време, или не? Нека ни кажат искрено, та да знаем какво да работим и ние, и те, щото да не проливаме много кръв». Тук Левски отново засяга проблема за балканската солидарност, в по-друг аспект, българите вече са се парили от сръбската неискреност, запознати са също така със шовинистичната политика на сръбското княжество и  на другите балкански християнски държави. Левски вече е възприел самостоятелната линия на развитие на българското революционно движение и все пак надеждата за един взаимоизгоден, справедлив балкански съюз остава, “Ако Сръбското правителство не е вече таквоз, каквото е било досега срещу нази, тогава ще им опростим всичките погрешки и сме вече братя. Това да излезе така, т.е. да ни подадат братска ръка, пак трябва да бъдем предварително що-годе подготвени отвътре в Българско. Защото на истинното не трябва да вярваме, чак докато се не турим в действие на бойното поле,”  Този цитат най-добре показва принципната позиция по-въпросите на проектирания сред емигрантските среди балкански и най-вече сръбско-български съюз. Левски е готов да опрости сръбското лицемерие и коварство от миналото, ако техните водачи днес са искрени и все пак той настоява първо да се даде приоритет на вътрешното развитие, а след това да се влиза в комбинации със външни сили. От този цитат също така става ясно, че тук се говори за боен съюз, а не за федерация между двата народа. Що се отнася за отношението на Левски към западните сили и тяхната напреднала цивилизация това отношение се изгражда само върху една основа, действията на Западноевропейските държави спрямо съдбата на българския народ. «Всекидневните ни убийства, потурчванията на грабнатите ни невръстни деца, обезчестяването на девойките и жените ни от турците са били всекидневно оплаквани с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия прегракнал глас - никакъв отзив, отникъде помощ, напротив, стават учители против нас. Тогава где остава тяхното образование и човещина?»⁶⁵  Тази дописка на Левски е особено важна и поради факта, че един от малкото документи, които носят информация за отношенията между Левски и Каравелов.

            Левски, често подчертава своето отношение към турския народ, отношение, което не е свойствено  за неговото време, още повече, че османската държава се явява подтисник и настроенията на враждебност са естествени, но това още веднъж показва негоото великодушие и благородство. В писмото си до Ганчо Милев от 10.май 1871 той пише “В нашата България не ще бъде така, както е сега в Турско. В нея всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони... и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е... Така ще е в наша България. Ние не гоним турския народ, ни[то] вярата му, а - царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами[те] тур[ци].»

             За съжаление трябва да признем, че в този труд не ни е по силите да разрешим изцяло проблема с отношението на Левски към федеративната идея. Това до голяма степен е свързано с изясняване на понятието “Балканска република”, ние нямаме все още аргументирано разбиране по въпроса за същността на това понятие. Искаме да се предпазим от всякакви не почиващи на задълбочено проучване  допускания по въпроса, защото смятаме, че такива са нужни за изясняването на това понятие, същевременно не можем напълно да се съгласим с изводите на други автори по този въпрос, затова ще смятаме все още този проблем за отворен. Ще се задоволим единствено с констатацията че Левски безспорно е имал специално отношение към каравеловата идея за Балканска федерация, за да я избягва така старателно в писмата си, макар че тя е била много популярна сред българската възрожденска интелигенция и особено в емигрантските кръгове. Според нас действително между идеите на Каравелов и на Левски е съществувала дистанция, която все повече се е увеличавала и то не само като практическа политическа линия, но и в чисто иден план. Бихме могли да предположим, че Левски съвсем съзнателно е опитвал да се дистанцира от каравеловата линия. Нищо чудно и да не е приемал безрезервно идеи за федеративна държава от типа познат ни при Каравелов. Но все пак както смятат и най-дълбоките изследователи на Левски, Апостола не се е отказал от братския съюз, не се е отказвал да подаде ръката си на чужди нации и да приеме от вън нечия честна десница за помощ, ако това разбира се е съобразено с вътрешното развитие на нашето движение. Смятаме, че идеите на Апостола по своята същност са обвързани с визията за общобалканско отечество, и задружен, братски живот на народите в името на свободата и напредъка, но сигурно така неясно за нас очерталата се в мислите на дякона държава ще е имала по-различен  характер от обрисуваните от Каравелов федерации. Каравелов в своята публицистика се съобразява с определена конюнктура, а идеите на Левски се зараждат в съвсем други условия. В разбиранията на балканските дейци от XIX век федерация е значело  съюз на народности и държави при широка автономия на изграждащите съюза членове, тук всъщност е очертана държавната структура на една класическа конфедерация, в противовес на разбирането за федерация, в която членовете на съюза разполагат с ограничен суверенитет, в полза на цялото. Историята е доказала че конфедеративната форма на държавно устройство е неефективна, при такава структура държавата се превръща в едно хлабаво обединение, което всеки момент може да рухне. Докато федеративната държава е едно наистина пълноценна държавна формация. Имал ли е  Левски по-различно разбиране за държавата от конфедеративните идеи на своите съвременници, трудно е да установим на този етап, обаче с по-голяма увереност може да кажем че той едва ли е споделял разпространените по негово време идеи за конфедеративна държава с широка децентрализация. Друг извод, които можем да направим е че южнославянската идея не е много широко застъпена във мирогледа на Левски, той не се поддава на никакви етнически или религиозни тенденции и пристрастия действа от една общочовешка позиция, от името на правдата и свободата. Затова Левски сякаш е имунизиран от към националистически залитания, също много  характерни за епохата. С принципното си, последователно противодействие на турското правителство, олицетворяващо деспотичната система, която трови живота на всички християни и мюсюлмани, а от друга страна човешко си отношение към представителите на обикновения турски народ, Левски действително се издига на най-високия връх на българската възрожденска политическа мисъл.