РАЗМИСЛИ РАЗНИ МИСЛИ РАЗМИТИ...
По много начини започвах следния текст... и всяка дума ми изглеждаше проста, семпла, кратка и даже цинична. И многото думи не ми помогнаха да опиша цялото... все бяха недостатъчни, а недостатъчното беше обидно за великото... и накрая думата дойде сама... тя беше... сигурна съм... беше тя...
МАГИЯТА...
И някак си реших с нея да започна...
В тъмнината хората, които са подсъдими за тези си деяния, създаваха красивата магия на раждането на изкуство. Те оставяха не просто нещо след себе си... те оставяха част от уникалността си. За тези хора свободната нощ беше нещо много повече от бира, водка, пушене, момичета и каквото и да било останало... За тях тя беше нещо повече от сън в удобно легло... за тях нощта не беше и страхът от тъмното... за тях тя носеше възможността за пореден път да бъдат себе си, да усетят, че са истински, да си дадат смисъл да продължат...
Спокойно беше наоколо... спокойни да бяхме и ние... В цялата тишина имаше нещо странно, малко неестествено. Стъпките на няколко човека се догонваха една след друга, и цигара след цигара, времето наближаваше. Времето, в което тишината щеше да се примеси със съскането на спрея... най-естествената тишина за хората... за които може би това се е превърнало в най- противоречивия шум. Море адреналин, река удоволствие, доста неспокоиствие, тъмнина, лампи, фарове, пълна тишина... и отново тъмно... и отново съскане... и отново неспокойната идилия ня сътворението.
И в началото бе сивата стена... там беше ЧОВЕКЪТ... а той носеше МАГИЯТА... След само секунда Той поставяше контурите на своите мисли... мисли, които само ми напомняха, само загатваха и все още мечтаеха върху сивотата. Мисли, които се лутаха в тъмното, но и бяха открили светлината... мисли, които откриваха себе си там на стената и мислено нанасяха цветовете... за да стане мисълта истинска... реална... съкровена...
И накрая... видях цялото... Магиятя беше свършила задачата си... а аз не знаех къде съм. Наготово бях виждала цялото - да, харесваше ми... да, графитите, или поне огромната част от тях, бяха наистина красиви... но никога не бях се докосвала до сътворението на този вид изкуство... Човече... те не са драскачи, повявай ми... те не драскат... те правят нещо, което e малко да наричам правене на изкуство... думите понякога се изтъркват, така както и боите... Човече, те оставят новородена част от себе си там на стената... и стават по-богати...
Просто думи, просто размисли, просто несравними с цялото усещане... просто подхващащи темата... просто заявяващи и напомнящи... защото за цялата тази история до тук, ТЕ са подсъдими, наказуеми и носят отговорност... защото системата никога не е обичала индивидуаУИстите... защото те винаги са били истината... ядрото... Е, в случая „драскането” превръща хората в личности, личностите превръщат драскането в изкуство, а изкуството дава свободата на онова съкровеното, вътрешното АЗ... ДА БЪДЕ СЕБЕ СИ.
© Поля Георгиева Todos los derechos reservados