Един, също така топъл и приятен ден за разходка, старата жена реши отново да излезе. Тя тръгна по познатия вече път. Стигна до края на тротоара. Тайно се надяваше кучето, което ù беше помогнало да пресече улицата, да се появи отново. Тя чакаше, оглеждаше се на всички страни, даже опитваше да се повдигне на пръсти, колкото я държаха краката. Нищо! Само коли, които бързаха и не спираха дори за секунда. Тя усети, че ù се завива свят. Почака още малко и си тръгна обратно. Прибра се разочарована, но надеждата не я беше оставила. Тя все още се надяваше.
След няколко дена опита отново, но пак никой. И после пак, и пак. Трудно човек може да си представи какви мисли минават през главата на един стар, болен човек. Той се чувства изоставен от целия свят, дори и от това непознато куче, което ù беше помогнало.
Един ден, загубила вече надежда, след повече от месец, жената, отивайки на пазар, пак мина покрай тази за нея „страшна” пресечка. Едва се беше приближила и към нея се прилепи едно малко, като ...