А клубът съвсем не е от най-големите и славни национални грандове. Става шампион веднъж на четвърт век, а купи печели още по-рядко. Но притежава две знаменателни особености:
Най-напред той е отбор със силен и „чепат” характер (може би като своите почитатели) и специфичен стил на игра. Затова често огорчава всякакви фаворити и кандидати за слава, обърква сметките на високомерни футболни съюзи и администратори.
Друга характерна черта на представителния отбор е, че разчита почти изцяло на кадри от собствената си школа и трудно приема футболисти „отвън”. Като прибавим сравнително по-малобройната, но сърцата публика – всеки трябва вече да разпознае столичния „Локомотив”.
Защото десетки и десетки са имената, които „локомотивската” школа е дала на българския футбол и националния отбор. Да почнем от митичния Стою Недялков (д-р Кох) през 40-те години, когато 7 от 11 национали на България са „железничари”. Не могат да бъдат отминати и двете шампионски генерации на отбора с емблематичните си лидери – колосите в родната футболна история Никола Котков и Атанас Михайлов (Начко).
Целта на този коментар не е ретроспекция на славните моменти в историята на клуба – такива има достатъчно за цяла книга. Но пишещият тези редове не може да отмине една „бележка под линия” в клубната летопис от далечната 1979 г. В спомените си той често се връща към момчето, което възторжено вее червено-черното знаме на знаменития мач на „локомотивци” с „Монако”. И наред с радостта от победата и четирите гола на Начко (когото по-късно европейската преса нарече МоНачко) то усеща някакво по-особено чувство. Чувството че става част от футболната История – история, която може да бъде написана само от големи футболисти и фанатично верни привърженици.
Но романтиката в родния футбол догоря през 80-те и в Локо се настаниха „демокрацията” и Гигов. Бизнесменът владееше клуба дълги години, но така и не усети неговия дух. Той показно назначаваше клубни легенди на ръководни постове, но цялостната му политиката бе отрицание на облика и традициите в „Надежда”.
Преди всичко през този период бе пренебрегната детско-юношеската школа на клуба. Вместо да дава път собствени таланти „Локомотив” се превърна в сборище от съмнителни величия като транзитна гара за следващ трансфер. И макар сред върволицата „легионери” и „наемници” да се наредиха и качествени футболисти – специфичният дух на приемственост в клуба си отиде. Особено по-възрастните привърженици на тима не можеха да познаят „своя” отбор и се отдръпнаха от него, за да станат трибуните още по-празни.
Президентът Гигов така и не отстъпи от „железния” (или „тенекиения”?) бизнес–принцип на печалбата. Той издържаше клуба по най-лекия и удобен начин – чрез постоянни трансфери на най-добрите единици. След силни сезони, в които Локо бе сглобил добър отбор и таеше европейски амбиции, следваше безпощадна разпродажба на лидерите. Ярки имена като Гъргоров, Дафчев, Генков, Караджинов, Мукаси и още дузина като тях трябваше да сменят клубната принадлежност, за да напълнят кесията на Шефа.
Да задържи най-добрите си футболисти и да привлече други качествени попълнения, да обиграе постоянен отбор поне 3-4 години, да хвърли пари „в аванс”, които ще бъдат върнати след влизане на „червено-черните” в групите на Лига „Европа” бе неоправдан риск за клубния бос. Заради това и представянето на Локо в последните десетилетия бе старомоден танц: „една напред и две назад”, един добър сезон и няколко безлични с разпродаден, обезкървен отбор.
В крайна сметка в мига, когато „Локомотив” престана за служи на пловдивчанина за имидж и „оборот” на средства, той просто го фалира. Разбира се, с помощта на послушното БФС, което приложи европейските правила, ама избирателно. Клубове с 4-5 пъти по-големи задължения получиха лиценз, а за „червено-черните” така и не се стигна до „споразумение”. Някой друг път ще се спрем по-дълго на футболната централа, която май не обслужва играта и нейните фенове, а „прислужва” на група съмнителни бизнесмени.
За Локо и неговите верни до гроб фенове днес по-важен е въпросът: „А сега накъде?”.
Ами към миналото – неслучайно започнахме се него! Вярно, векът и даже хилядолетието не са същите. И „Надежда” не е онзи малък, но симпатичен краен квартал, а гъсто застроен многоетажнен комплекс, пренаселен със „столичани в повече”.
Но духът на старите „локомотивци” е още жив! Доказа го покъртителното награждаване на стадион „Локомотив” преди дни. С медали на гърдите и сълзи в очите, прегърнати и сплотени, играчи и фенове, се прощаваха с елитната група.
„Локомотив” ще го има! Без скъпо платени пришълци, а със собствени юноши, които стигнаха да финал на Републиканското първенство. Логично, припознала „стария”, славен отбор, публиката ще се върне на стадиона и на мачове от „В” група може и да присъстват повече зрители, отколкото при ”горчивата чаша” на „Гиговата” формация.
Ако пък се намерят проверени кадри на клуба, които да поемат издръжката и управлението (както тиражират медии) и поискат подкрепа, дори акционерно участие от феновете – ще има изненадващо много доброволци, които да им помогнат.
Всъщност едва ли има честен футболен фен, който да не желае клуб с минало и традиции като столичните „железничари” отново да заеме подобаващото му се място в българския футбол. За да ни се усмихнат светлите души на нашите бащи и дядовци, на поколения „надежденци”, израстнали и отишли си с червено-черния клуб в сърцето.
А винаги млади „Железните бригади” да продължават вдъхновено да скандират:
От София до Мароко – Само Локо!
© Свет Светев Todos los derechos reservados