По времето на цар Нимрод първият, възнегодувал срещу идолите, бил Авраам. Той взел брадвата и насякъл кумирите на своя баща. Съсечени са и моите представи за обожествяване и преклонение пред някого. Идоли нямам! Но имам вяра. Вяра не само в тържеството на божествената човешка природа, а и в изявата й във всеки наш порив. Огнище на тези искри на живота е спортният дух.
В кладата на спортния огън преплитат пламъци различни чувства, характери, стремежи. Огнените езици горят, но и пречистват. Тези, които излязат калени от огъня, се обкичват с венеца на славата, останалите са изпепелените кумири.
В съзнанието ми, обжарени от огъня на слава и презрение, се явяват две имена – Албена Денкова и Максим Ставийски. Хора, които достойно са понесли ореола на венеца, защото, отдавайки се на спорта, са надмогнали слабостите си, изковали са характерите си, преминали са през много поражения и препятствия, но са постигнали победата не само на ледената пързалка, но и в душите на хората. Албена и Максим сътвориха чудеса, разпалваха леда, сковаваха конкуренцията си, но тяхното най-голямо чудо се нарича любов – към спорта, към танца, към партньора, към България. Те не са богове, а както всекиго от нас, добре омесени багри от тъмно и светло, ала слети в едно, постигат хармонията.
Ин и Ян – небесно съвършенство и земни страсти. Но ако те постигнаха баланса между тези две сили, ние, техните фенове, често се озовавахме в плен на едната или другата крайност. Те преодоляха много изпитания заедно, а нашето беше само едно – приемането им като идоли или просто като успели човеци.
Днес те са част от пепелта на изгорените кумири, но дали там им е мястото или народът ни, изживявайки се като безпогрешен съдник, вижда себе си като светлия Ян, а всеки съгрешил потъва в тъмните бездни на Ин. Забравяме обаче, че и в двете половинки живее частица от противоположното и всеки следващ миг е под владението на нов нюанс.
Следите на Албена и Максим също носят своите тъмни и светли краски. Преодоляването на “Седемте смъртни гряха” ги отведе до най-високия връх. Един сторен грях смъкна ореола им и ги запрати в седемте кръга на Ада. За тези, които не се залъгваха само с божествената им красота, остава светлия им път на шампиони във фигурното пързаляне, всяка стъпка от който заслужава преклонение повече от всеки фалшив идол.
Тези стъпки заслужават моето уважение и почит, тези пътища ги водят към моето сърце и ги даряват с ореола на моята любов.
Първата стъпка направи един тогава неизвестен руснак. За първи и последен път го наричам така. Във време, в което българите се срамуват да се отъждествят с народа си, неговата любов го доведе тук. Той се припозна като българин, обикна страната и народа ни, състезава се под нашия флаг, макар и той да беше наказателна точка за дуета им. Не се отрече от нас, дори когато ние се отрекохме от него, наричайки го “пияна руска свиня”. “Разпни го!” е възгласът на излъганото от собствената си сляпа вяра общество. Измити са ръцете ни, завръщайки го към произхода му, но тази дегероизация настъпи не в утробата, която го е родила, а от кърмата на беззаконието ни. Това не го прави невинен, но и не снема ореола му на човек, изстрадал честта да се нарече българин.
Максим Ставийски е българин. Заедно с Албена Денкова се бориха през дългите години на изгнание в чужди страни, защото нашата не може да им предложи условия, в които да развият талната си на световно ниво. И пак продължиха да са българи! Последва дълъг път, много стръмни пътеки, осеяни със следи от безсъние и труд; стъпки, които изричат погроми и възправяния; знаци на любов и вдъхновение. Дълъг път към признанието на свои и чужди, каляване в лоното на безпощадния спорт, който дарява с плодовете си само богоравните.
Последната крачка бе към най-високото стъпало на почетната стълбица. Не само я изминаха, но и се задържаха там цели две години, въпреки лютите канадски, руски и американски ветрове. В този момент те бяха българи и ние приемахме наградата им като своя – наградата да се чувстваш горд от това, че си българин и че слушаш българския химн. Плакахме, тръпнахме, крещяхме от радост и може би както никога досега бяхме будни. Не спяхме! Не само нощем зрящи оставахме, прогледна у нас смисълът на словото “Мила, Родино!”. Не политиците, а двама спортисти ни събудиха, за да сме единни, за да сме силни, за да се обичаме. Всички се виждахме на почетната стълбица най-горе – там, където стоят признатите и почетените.
Споделихме славата им. Взехме от нея, без дори да питаме. Не споделихме позора. Този път остана само техен.
Тяхната магия се превърна в тяхна прокоба. Магьосниците се горят на клада!
Ненаказано щастие няма. Ян винаги се изражда в Ин. Максим допусна грешка – фатална, необратима, покъртителна. Виновен е! Нима народът, който се гордееше с него сега не може да осъзнае, че най-тежкото наказание винаги ще тегне в душата му, защото той има такава - всички я видяхме, почувствхме и изживяхме. Той не е убиец. Убийци са тези, които доволно щракат с пръсти в някоя скъпа кръчма, докато други творят изкуство. Тези, заради които Темида ще продължава да наднича зад превръзката си и тези, които искат да залъжат лакомите си за правда очи, пращайки един от малкото хора, които могат да променят бъдещето на България, в затвора. Нека вашите кумири захранват децата на България с наркотична кърма, но на тези, които са готови да скочат в огъня на спорта, за да се калят и да продължат да се борят за чиста и свята република, позволете да вярват в обикновените хора, постигнали необикновени неща благодарение на любовта си.
Албена Денкова и Максим Ставийски са моите водачи по пътя към Ханаан. Техният път е път на вярата, упоритостта, любовта. Те не могат да бъдат кумири защото не са фалшиви. Нечовешкият им труд, нечовешкото им излъчване, нечовешките им успехи постигат една не-човешка представа за тях. Но нека не бъдем не-човеци и да не забравяме, че именно човешкото е най-голямото им постижение и награда.
Тези, които вярват в Бог, смятат, че има кой да осъжда греховете ни. Тези, които се възприемат като по-висши съдници, нека хвърлят първия камък по тях. Аз наричам своите камъни с имената на благодарността и обичта, защото градивната стойност на човешкото е вярата, а мярата не трябва да бъде по-голяма от греха и по-малка от прошката.