Искам да споделя една история, на която бях свидетел:

Пролет. Слънце. И природата, и хората се събуждали за живот. На някаква спирка, някъде по света, една жена чакала автобус. Ще кажете – Какво толкова? Но не – това била жена с патерици. Все пак в някакъв момент тази жена била решила да опита като всички здрави хора да пътува с градския транспорт. Явно по лицето ù се четяло недоумение от това ù  недообмислено, спонтанно решение. Просто не виждала  как ще успее да се качи. Многократно се била опитвала да си представи какво и как трябва да направи. В този момент вече не била сигурна, че това е правилното решение. Тя била готова да се откаже и да се върне.

Късно. Рейсът дошъл. На спирката имало много хора и всички се бутали, забързани да се качат.

Никой не поглеждал към жената. Бутали я и се ядосвали, че трудно се разминават с това „препятствие по пътя им”. Никому не му дошла мисълта да се опита да ù помогне. Само я бутали. Сълзи се появили в края на очите ù. Тя се чувствала абсолютно безпомощна, сама и ненужна. Изпитвала желание да крещи, да се бута, но нямала сили за това. Чувствала, че краката вече не я държат и още миг и ще падне. Но в този момент на отчаяние, тя усетила две здрави ръце, които я хванали под мишниците. Изненадана, тя стиснала до болка силно патериците. И в следващия миг била във въздуха и после… в автобуса. Жената онемяла. Не можела да си представи как се случва всичко това.

В следващия момент, след като малко дошла на себе си от изненадата, тя се обърнала да благодари, но зад нея имало само един силно миришеш на алкохол човек. Не могла да повярва, че това може да е истина. Все пак тя била в рейса! Накрая тя все пак колебливо се престрашила да промълви едно „благодаря”. В отговор получила „добродушна пиянска усмивка”. На следващата спирка този човек слязъл.

Тя не можела да проумее как се е случило това.

Може би наистина е вярно, като казват, че наученото през първите седем години остава за цял живот!