Една от поговорките, с която свързвам училището е "Насила хубост не става!" Наистина е така. Самата мисъл, че съм задължена да направя дадено нещо убива и последната прашинка желание в мен, да го направя. Осъзнах, че това не е за мен и просто не правех това, което трябваше. И не защото не исках, а защото задълженията, заплахите и системата ме потискаха. Завърших средното си образование със среден успех 5.20, което не ме прави нито лоша ученичка, нито добра. Истината е, че сега имам много повече познания по всяка дисциплина, просто защото само избрах кога да дойде времето на дадено знание. Това не ме прави глупава в никакъв случай.

         Бях сред любимците на учителите, докато не започнах да говоря за нещата с истинските им имена. Определено никой не обича истината, но когато тя е под формата на градивна критика, най-неправилният ход е да намразиш критикуващия. Аз съм благодарна на учителите си за положените усилия. Но не съм благодарна на системата, която ги е накарала да проявяват определен подход. Естествено, има изключения. Съществуват съвременните будители, които успяват да запалят пламъчето на интереса. Силно ми се иска повече от учителите да се интересуват от интересите на учениците си и да им позволят да се развиват в избраната от тях сфера и да им позволят да се изграждат като личности.

         Надявам се и да отпадне целият този натиск, който отвращава учениците от училището. Редно е системата да се постарае да намали стреса сред учениците, при които добрите оценки са на живот и смърт. Аз също съм влизала в час треперейки. Спомням си, че в основното училище се страхувах от една от учителките си и всеки път, когато идваше моят ред да бъда изпитана, вдигах ръка и казвах, че ми е много лошо и искам позволение да изляза. Често ми се разминаваше. Но в случаите, когато след като се върна от тоалетна чувах думите "18-и номер на дъската!", изгубвах дъха си, буца засядаше в гърлото ми и изпитвах ужасен страх и неконтролируемо притеснение. В повечето от случаите забравях назубреното и получавах 4 "по милост", което ми беше напълно достатъчно за наука, която не ме вълнува. Всичко е толкова объркано...

         Защо днес децата не ходят с желание на училище и детска градина? Защото системата е скапана! Защото при мнозинството учители, професията не е призвание, а нещо, което помага за погасяване на кредитите. И тук има изключения. Съществуват учители, които обожават професията си и дават и мило и драго да предадат всичко, което знаят на учениците си, но понякога и те не попадат на хора. Влизат в класната стая и срещу тях стоят изроди (не се извинявам)!

         Българският учител загуби морала и уважението си. Учителят и ученикът не са равни и никога няма да бъдат. Ученикът може да надмине учителят си, но винаги трябва да бъде благодарен, че някога далеч в миналото този човек го е дари с всичко, което има - със здравето си, с нервите си, със знанията си, с времето си, с обичта си, а в замяна е поискал само някакво си уважение. Аз съм благодарна на всички мои учители. Всички са ме научили на нещо. Някои са ми служили за модел за подражание, други са ми показали каква не искам да бъда.

         Спомням си, че получих първата си двойка в трети клас по английски език. Трябваше да чета текст на английски и произнесох думата teacher грешно. Казах теасхер и естествено на мига получих възнаграждение за незнанието ми. И ето, днес съм на път да стана един теасхер по английски. С удоволствие ще разкажа тази случка на учениците си, за да разберат, че оценките не са огледало за бъдещето им.

         Влюбих се в литературата, когато завърших училище. Трудно ми е да проумея как е възможно да съществува задължителна литература. Хората са толкова различни, интересите им още повече. Изкласих литературата, благодарение на това, че четях резюмета вечерта преди класните. Задължението да разсъждавам върху нещо, което не ме е грабнало изпари желанието ми да влагам усилия. Завърших и през лятото между училището и университета осъзнах, че най-накрая съм уникално свободна да правя всякакви избори. Книгите, които бяха от задължителната литература и аз не прочетох, изведнъж се оказаха доста привлекателни. Прочетох повечето за отрицателно време, защото не трябваше, а аз исках. Литературата се оказа голямата ми любов. Книгите се превърнаха в ежедневие за мен. Според мен, трябва да си минал през това, за да успееш да хванеш цаката на учениците си. Правилно е всяко едно дете да направи избор и да чете само неща, които са му интересни, защото това е смисълът на литературата. Не е важно какво ще четата. Важното е да четат и да се обогатяват, защото няма четиво, от което няма какво да научат. Просто трябва някак да се запали интересът към четенето. Така постепенно би се зародило и любопитство към различните жанрове. Часовете биха били много по-интересни, ако се случват дискусии, засягащи произведения с различен стил и жанр.

         Мога да пиша още много, но знам, че няма смисъл. Ще оставя всичко, което знам за денят, в който ще застана пред дъската в ролята си на учител и ще трябва да създам достойни хора и личности, с които България някой ден да се гордее.