Месец май е месец на младите хора. Които са готови да се втурнат към ”истинския” живот. Който е на границата между виковете им ”десет, единадесет, дванадесет, ураааа!”, трескавата подготовка за бала, абсолвентските вечери и чувството, че вече наистина са пораснали и всичко хубаво им предстои. Но това чувство е преди всичко отговорност. Не смятам, че ние, които скоро или по-далеч сме били на тяхното място, сме осъзнавали това. По-скоро сме го усещали и като тях сме били нетърпеливи да го докажем с поведението и постъпките си.

           Има два филма, които и до сега се гледат с умиление и дори с носталгия по онова време, което е на деветнадесетгодишните. ”Сбогом, приятели” и ”Момчето си отива”. Четиридесет години ни делят от преди и сега. „Ферари” ,”Бентли” или в краен случай ”Мерцедес-S класа” срещу ладите, таунусите, дори магарешките каручки. Класическите скучновати костюми и роклите с голи гърбове срещу луксозните западни тоалети и обувките за по петстотин лева. И абитурентската вечер без алкохол в големите ресторанти или концертни зали срещу задължителните две вечери сега. Едната в шикозните и скъпи ресторанти, втората на морския бряг или в чужбина.

          Младостта си е винаги младост. И не това, че за да изглеждат добре, родителите им трябва да отделят пет-шест хилядарки, а решимостта им да получат добро образование, у нас или в чужбина, надеждата им за реализация и готовността да работят за България, независимо дали ще останат в нея, това ни кара да бъдем оптимисти, макар този оптимизъм да е съчетан и с доза наивност. Защото за да искаме от тях, ние, ” зрелите хора” трябва да имаме право да   предложим простор в професионалното им развитие и увереността, че усилията им ще бъдат  възнаградени!

            И от това идва нашето съмнение. Направихме ли всичко това, за да можем да им кажем, вие ще успеете, останете в България! Отговорът е, не! Затова ни остава само да се надяваме, че нещата ще се променят и без нас, защото сегашните хоризонти не дават големия оптимизъм, който ни се иска да имаме! Но оптимизмът на младите, той е задължителен, за да има промяна към това, което ние не успяхме да постигнем!

         Последната седмица беше седмица на Александър Рибак. Момчето от Норвегия, родено в Минск, което плени Европа със своята цигулка. Сам съчинител на песента, която дори все още няма клип. И която въпреки това, че не беше представена от него и състава му в съседните на Норвегия страни, обра овациите на зрителите. И убедително спечели първото място! Защото талантът има само едно измерение, а това е обичта на публиката! За българското представяне не е нужно да съжаляваме, защото явно това са ни възможностите.

        Водата си тече, и когато бе силна и бистра, зае заслуженото пето място. Явно тазгодишната ни песен не е поела нищо живително от тази свежа струя отпреди две години,  няма за какво да се косим, класирането ни е такова, каквото сме го заслужили.

          А краят на седмицата ни донесе тъжна вест, защото този, пред който след два дни хиляди хора ще се преклонят, бе обичан от много българи. Защото Петър Слабаков нямаше театралното академично образование, но имаше обаяние, имаше позиция, имаше красотата на свободния дух и големия талант на артист! ”Звезди в косите, сълзи в очите”, една негова роля, която редом с тези от ”Цар и генерал”, ”Покрив”, ” Пленено ято” , многото театрални и телевизионни постановки го бяха направили всенароден любимец.

          И не това, че е създател на” Екогласност” или бивш депутат, го беше направил значим в нашите очи. А това, че и на осемдесетгодишна възраст казваше за себе си, умът ми е на двадесетгодишен хлапак, това, че винаги е говорил това, което мислеше, това, че за себе си имаше достатъчно обаятелна и силна самоирония, от която ни ставаше още по-мил.

           Ще има много сълзи в очите ни след два дни, когато ще му кажем,

           Слабак, сбогом, ти ни правеше щастливи с присъствието си! С гражданската си позиция, с това, че остана един земен, обикновен и трудолюбив човек. Който ще помним със чувството, че сме познавали отблизо и сме го обичали истински!          

18.05.2009                                                              Любомир Николов