Бях в десети клас. Приятелката ми Анета Танева, сега отлична актриса и режисьор, усилено се готвеше за ВИТИЗ и репетираше в мое присъствие, караше ме да ù партнирам. Веднъж ми каза, че и моето място е в театъра. Изненадах се. Споделих го с майка си, която работеше в Операта. Тогава тя ми предложи да отидем при актрисата Славка Славова: „Тя ще ти даде най-добър съвет!” Двете се знаели още от Варна, а после и от Консерваторията... И ето ни една вечер, тридесет минути преди да настъпи „часът на Мелпомена”... Сигурно е било много неподходящо да разговаряме точно преди представление, по-късно го разбрах... Влязохме в гримьорната и видях първо ръцете ù до китките, с цвят на слонова кост, сякаш птици, а тя цялата облечена в черно. После леко извърна глава и върху мен се спряха очите, които дълго време мислех за толкова дълбоки, че се изненадах колко са тъмни. Чак после забелязах светлината и зелените искри в тях. Като видя майка ми, Славка стана и я прегърна. Намерих смелост да ù дам червенат ...