НЕПОЗНАТА БЪЛГАРИЯ...
НЯКЪДЕ НА СЕВЕР, В НЕПОЗНАТИТЕ И ТАЙНСТВЕНИ ДВЕРИ НА ЕДНО ВПЕЧАТЛЯВАЩО ПЛАНИНСКО СЕЛО – БУЙНОВЦИ...

Буйновци е село в Северна България. То се намира в община Елена, Област Велико Търново.
Намира се на 10 км южно от Елена, недалеч от шосето Елена – Твърдица. Разположено е на високо място в южните поли на хълма Острец, на 600 м надморска височина. Селото има добро южно и източно изложение. От него се открива хубава гледка на юг към билото на Стара планина с връх Чумерна, на запад дори до Шипка и на изток към Тузлука. На изток от селото протича река Боровщица (Мийковска река), а на запад е водосборният басейн на река Веселина. Лятото е прохладно, зимата - мека и снежна, красива природа и чиста околна среда - млади иглолистни и гъсти широколистни гори, прошарени с горски поляни.
7-ми декември, студен утринен ден. Понеделник. Ден за начало на нещо ново, нещо красиво, нещо... интересно. Преди няколко седмици бяхме резервирали една старинна къща в едно малко селце край Велико Търново. Продуктите бяха закупени, а хората се събираха, за да се тръгне на време за прехода. Все пак Варна – Търново не е никак кратък маршрут. За сметка на това музиката беше избрана, багажът натоварен и мобилните телефони заредени. На всички ни се спеше, но тръпката от предстоящото пътуване ставаше все по-голяма и определено увеличаваще желанието да пристигнем по-бързо на мястото, където щяхме да прекараме три щастливи дни в ядене и пиене по случай студентския празник. Да! Ние бяхме 4-ма студенти, които искаха да отпразнуват най-щастливия си 8-ми декември. Ще ме попитате, защо тогава сте на път още от 7-ми, ами веднага ще ви отговоря: защото и ние като при сватбите обичаме да празнуваме по три дни и три нощи, а и беше прекрасна възможност да напуснем морската столица за няколко дни и да прекараме сред природата на село Буйновци известно време. За наименованието на селото има няколко предания. Едното разказва, че в тази труднодостъпна местност в миналото съществувал манастир, около който е възникнало селото. Друго поверие гласи, че в годините на робство там се е установил със своето стадо дядо Буйно, който бил първият човек в селото – или още основателят му. Друга история пък, която предварително научихме бе, че името на селото идва от буйните гори, сред които са се заселили първите обитатели. Истории много, но само една ни привлече и ни накара да пожелаем да отидем в онова отдалечено райско местенце на име село Буйновци, а именно, че там хората са гостоприемни и са запазили традиционните къщи, улици и дух, които са съществували по време на робството. Ще кажете, че съществуват много такива места. С какво точно ни е привлякло точно това планинско селище? Ако ви кажа, че ни бе достатъчно да видим как изглежда точно една негова къща, която с външността си ни каза: Добре дошли, чувствайте се като у дома си! Аз и моите приятели сме от добруджанския край. Ние сме от „златна” Силистра, известна с невероятното ухание на липите през лятото и красивата гледка на замръзналия Дунав през зимата. В нашия край старинните къщи, отломките и паметниците на културата са поставени в графата на невероятното, на уникалното и на незабравимото българско наследство, което е оставено от предците ни. За нас е чест, когато чуем името на града си, в който се намира една от най-изящните римски гробници, както и за крепостта Меджиди Табия. 
И така, тръгнахме рано сутрин, подготвени за няколко часовото пътуване, което се оказа много по-забавно, отколкото бяхме очаквали и бяхме си представяли. Нашите приятели от търновския край скоро щяха да пристигнат в „Дядо Петковата къща”, която се намира на 10 км южно от красивия възрожденски град Елена. Знаехме, че къщата е разположена на високите части на селото и има хубаво южно изложение. Нямахме търпение да погледнем от нея към билото на Стара планина с връх Чумерна (1536 м.) и на запад към южните поли на хълма Острец. 
И така маршрутът ни беше: Варна - Търново - Трявна - Елена – Буйновци – Елена – Търново – Варна и пътят нямаше да стане по-кратък, ако продължавахме да си говорим както сега преди да тръгнем. Провизиите бяха разделени на две части: тези за хапване в колата и тези, които щяха да се приготвят в последствие в Дядо Петковата къща. Смехът се носеше от нас през цялото пътуване. Ако някой ни наблюдаваше, можеше да ни завиди за веселото настроение и грейналите усмивки. Времето не беше от най-слънчевите дни, които познавахме, но пък носеше със себе си щастливата тръпка на непознатото, на неизвестното, на тайнственото... Километрите се стопяваха, а часовете се навъртаха. Въпреки че се бяхме подготвили с какво да замезваме, докато стигнем, ние вече нямахме търпение да започнем приготовлението за празничната вечеря по посрещането на 8-ми декември. Пържолите и шишовете вече изникваха в главите ни като едни вкусни и сочни гозби. Бурканите с туршията се клатушкаха в багажника и ние чувахме звука от сблъсъка на стъкло в стъкло. Това ни караше да увеличим темпото в скоростта. Магистралата ни даваше чудесната възможност да се придвижваме по-бързо до нашата цел. Красивите гледки, които задминавахме, караха телата ни да потръпват и сърцата ни да се изпълват с различни емоции. България наистина е една непозната страна с много и различни необятни места, които трябва да бъдат оценени и най-вече посетени. В тон с настроението музиката в колата отброяваше всяка секунда до приближаването ни към мечтаната почивка и стартирането на купона по случай студентския ни празник. Всеки един тон, който се чуваше от музиката, ни вдъхновяваше и ни караше да си представим отрупаната маса с храна, пълните чаши с пенливо червено вино и пивката блага ракия, напълно домашна, направена в нашите лични домове от бащите и дядовците ни. 
След няколко часа пристигнахме в Търново. Радостта беше огромна, когато научихме посоката към Елена и от там към село Буйновци. За наша не толкова голяма радост обаче пътят от Елена за селото се оказа изпълнен с много завои. Това накара някои от членовете ни да се почувстват по-малко весели от пътуването, но когато видяха гледките, които се откриваха към Балкана след всеки изминал завой, те промениха мнението си, залепиха лицата си по прозорците на колата. Денят вече преминаваше и на нас ни се искаше повече от всякога да сме стигнали до крайната си цел. Колегите от Търновския университет бяха започнали отдавна да празнуват и в няколкото телефонни разговори, които проведохме, се чуваха весели гласове, омаяни от питиетата, които стопляха телата на приятелите ни. Оказа се, обаче, че са пропуснали да закупят пръчици за шишчетата, които щяхме да хапваме за вечеря. Оказа се, че имаме нова задача: да открием „селския МОЛ” и да закупим нужните продукти (между които и дъвки за дъвчене, някой от членовете ни имаха планове да се целуват помежду си и за тях свежият дъх беше от решаващо значение за осъществяване на плановете им). Все пак трябва да признаете, че някои продукти наистина са от жизнено важно значение. Например тоалетната хартия. Никой не обича грапавия вестник, който в миналото е бил основно средство за почистване в моменти на нужди. Е, да продължим нататък с нашата история. След обикаляне в кръг около половин час ние успяхме да открием „МОЛА” и да се сдобием с всичко необходимо. По обясненията на едно от момичетата стигнахме и до „Дядо Петковата къща”, където приятелите ни вече ни очакваха с нетърпение. 
Портите ù бяха големи и дървени, масивни и величествени. Постройката определено ни се стори красива и изящна. Усмивките все повече огряваха лицата ни. Посрещнаха ни другите студенти и започнахме да разтоварваме пакет след пакет, торба след торба, докато накрая всичко беше внесено и внимателно разпределено по стаите. Някои неща бяха за кухнята, други за механата, а трети за спалните помещения. Всяка стая беше комплектована с телевизор и кабелна. Печките бяха малко странни, като че някакво подобие на средновековно парно, което много приличаше на тунели, вградени в стените. Стаите бяха топли и уютни. След като се освежихме набързо, започнахме да приготвяме както се казва по нашенско: „мандажата”. Зелето се режеше и се овкусяваше, картофите се варяха на силен огън, а пилешките пържолки цвърчаха на скарата. Шишовете бяха приготвени като между всяко парченце месо се поставяше зелен пипер и лук, които да подсилят вкуса на пилешкото. Всичко вървеше по план, всеки се беше захванал с нещо. Едни приготвяха масата, поставяха прибори и чаши, други носеха отрупаните чинии с храна, а трети се грижеха за музиката и доброто насторение на готвачите. Какво бихте казали вие, ако бяхте там с нас? Ами може би щяха да реплики от сорта: „Хайде, кога ще ядем?” или „Кога ще е готово всичко, защото вече не издържам...” и така всички си свършиха работата по приготовлението на празничната вечеря и не ни остана нищо друго, освен да седнем и да започнем купона... 
В механата имаше горяща камина, която придаваше още повече голямото очарование на балкана отвън, който стоеше величествено на пост и ни гледаше как се радваме на празника в полите му. Нищо нямаше значение. Всички ние, приятели от различни градове, от различни университети, дори от различни произходи, се забавлявахме и и веселяхме. Да си студент не е шега работа, изисква много усилия да се забавляваш, но на правилното място, с правилните хора и отрупана маса с храна и пиене всичко е толкова лесно, приятно и най-вече невероятно. Празнувахме до късни зори. Уморени и неиздържащи за сън всеки си легна да поспи, за да е свеж за следващата празнична вечер. След няколко часа почивка отново бяхме в пълна готовност да започнем наново приготовленията по напълването на вечерната трапеза. Приятната изненада се оказаха вкусните палачинки, които приготви едно от момчетата. Когато всеки беше награбил по една или две палачинки, кой със сирене, кой със сладко или с мед, той ни разказа как е намерил продукти за вкусната закуска. Първо отишъл на „селския МОЛ”, но се оказало, че там липсват някои неща, затова го препратили при една баба – буля Пена, която му продала от прясно издоеното краве мляко и кокошите яйца, които била събрала преди минути от полога на кокошките. Веселият разговор му се сторил малко неуместен, когато жената му предложила и още продукти, които имала... Тук ще спра, защото не искам дори да си представя какво друго може да му предложи, освен тамошна ракия или домашно сирене. 

Приготовленията по вечерята започна към обяд и всички като малки пчелички започнаха да прелитат насам-натам. Музиката дрънчеше, огънят гореше, а всички ние се смеехме и похапвахме, докато вкусотиите отново запълваха масата...

Е, все пак всяко хубаво нещо си има и свой край. След отпразнуването и на тази вечер точно на самия празник, на следващия ден ни се наложи да се прибираме по местата си. Ние към Варна, а приятелите ни - към Търново. Намерихме им превоз и тръгнахме по обратния път.