Пак те чувам, море...
... и пак те чувам все едно пред мен си,
вълните по брега безкраен пак се плискат.
Изгубват се години като избягали мъниста
и очите ми по детски пак натам се взират...
Там, далече където морето целува небето,
и кораби бели на малки снежинки приличат.
Отново толкова мъчно да дочакам успявам
тези толкова, толкова много, дни да отминат.
Понеже нямаше преди тъгата с кого да споделям
на рапаните само от моите думи нашепвах:
Кога ще дойде моят татко? Още много ли има?
Колко далече сега е отплавал? Отдавна замина...
Кога ще дойде да ме вземе? Много чаках вече!
Искам пак да го прегърна, но е толкова далече...
Не плачех аз тогава, само пусто беше ми много-
исках в скута му да седна, баща и аз да имам.
Ала мълчеше все рапанът, а морето беше строго...
Оттогава се отказах вече рапани да си взимам...
Тази снимка днес изскочи. И времето назад обърна:
като мъничко момиче аз рапана пак разпитвам
Къде е моят татко? Далече ли отплава?
Обича ли ме още? В хоризонта пак се взирам...
Не иска да ми каже. Мълчи си пак рапана.
Не съм дете, за да заплача. Вече съм голяма,
ала сълзите ми не чуват, бърша ги с ръкава...
Обичам те татко.. Боли ме. И те чакам...
Само.. това ще кажа.. И да ме чуеш се надявам.

Музика https://www.youtube.com/watch?v=_8ng9gB1Joc