Историята на един железен кон.
Когато Смит завърши своя кон, се облегна назад на близката оградата и
запали поредната си цигара. Никой не можеше да каже какво изпитва в
този момент... облекчение, тъга и радост бяха изписани едновремено на
неговото лице.
Един припрян журналист, пристигнал първи на това място, му досаждаше от
близо час. Той му задаваше куп въпроси, които прекосяваха въздушното
пространство, без да се спрат в главата на Смит, който продължаваше да
гледа коня по един особен начин. Но един от въпросите закръжа и току се
спря пред него. Дали защото младият журналист му го зададе за трети път,
дали заради нещо друго... Скулпторът опъна дълбоко от цигарата си и за
първи път от час насам удостои с поглед журналиста. Той беше придобил
усет, кога човек е готов да му отговори и замълча на мига, когато срещна
погледа на Смит.
- Защо точно от тези метални пръчки ли? Ами истината ли да ти кажа или
да те излъжа - каза Смит и продължи без да дочака журналистът да му
отговори. – Преди повече от година бях в един склад след края на града, търсейки
подходящ материал за един мой проект. В дъното на склада върху стелажи
бяха положени куп метални прътове. Мотокаристът, който маневрираше в
този склад, на един завой закачи с товара си стелажа и разпиля почти
всичките пръти по земята. Страно, за мен звукът, който издаваха беше
едно неистово цвилене на кон, кон, който е ранен или уплашен от нещо.
Почти си запуших ушите от този звук. Бях с няколко приятели, когато това
се случи, попитах ги тогава, дали са чули този конски цвилещ вопъл. Те
ме погледнаха учудено и с насмешка. Без да ме забележат попитах
мотокариста, но и той ме изгледа някак особено. Е, казах си, може така
да ми се е причуло. Вечерта като си легнах, не можах да заспя дълго,
сякаш като продължително ехо се носеше това цвилене навсякъде в саята
ми. Това продължи и още няколко нощи. Не издържах и един ден се отправих
към въпросния склад. Намерих мотокариста, попитах го дали си спомня за
случая, и тъй като не виждах металните пръти на мястото, където бяха
отпреди няколко дни, го попитах къде са сега. Той ми отговори, че са ги
приместили в дъното на склада. Запътих се натам, открих ги, и взех един
от тях да го разгледам по-отблизо. Представляваше метален квадратен
профил, напълно затворен, може би изработен за направата на огради или
нещо подобно. Към мен се приближи човек, който любезно ме попита дали
може да ми помогне с нещо, представи се като началникът на този склад.
Попитах го дали знае нещо за тези пръти. В момента, в който се опитвах
да поставя метала на мястото му, го изтървах и... тогава чух същия, но
сега сякаш по-отчетливо и ясно, конски цвилещ вопъл. „Не, може би
нещо с нервите в последно време не съм наред”, си помислих тогава.
Попитах какъв беше този звук човека до мен, но той ми отговори с
насмешка – метален. Не желаех да изглеждам нелепо в очите му и повече
нищо не казах. Към изхода на склада в движение попитах продават ли се
тези метални прътове. Складажията ми каза, че се продават и добави, че
дълго време са стояли преди това в другата част на халето, нещо като
веществено доказателство са били тогава. Последните му думи ме
заинтригуваха, и аз го попитах, дали знае повече подробности, но той само
сви рамене. Поисках да ги купя още същия ден, на това мое желание той
ме погледна с нескрито учудване. Но моето учудване беше много по-голямо
след време, когато от охраната на склада разбрах, че тези пръти са
останали от една пътна катастрофа от преди две-три години, станала съвсем близо тук, до самия склад.
Камион, натоварен с тези железа, се врязъл в каравана, превозвала елитен
арабски жребец за някакво изложение, конят буквално бил премазан от тези
стоманени пръти... хората от влекача на караваната като по чудо
оцелели..."
Тук скулпторът замълча, погледна към своя кон и въздъхна, цигарата отдавна пареше пръстите му, но те сякаш бяха безчуствени...
Поздрави и от мен!