Разлистила е меката трева

зелен килим към старата ни къща.

Дали в зида е щастие сковал

зидарят? Или лъха ми на къшей?

Но сгърбена от дрипавия град,

пристъпвам пак към спомена невръстен,

където питка с хрупкава кора

е повече от диамантен пръстен.

И светла е захлупената соба.

Присядам търпеливо под пещта,

че никой не е по-голям от хляба.

Макар да е смрачила късна доба,

в дома ми стар живее любовта...

И свети ми усмивката на баба.

© Меги Миткова Всички права запазени