Приключи неусетно и последният час,
но никой май за никъде не бърза,
защото непознато е пред нас,
а пет години беше всичко свързано.
Сега кълнем се в дружбата ни вечна,
във спомените, волните години...
Как струваше се всичко тъй далечно,
а мина, както детството отмина.
И няма как сълзите си да скрием,
че малка смърт е нашата раздяла
и не от радост, а от мъка пием -
съдбата чужда песен е запяла.
Защо стоим, не смеем да си тръгнем,
а вчера бързахме до болка да пораснем,
сега да се усмихнем и прегърнем.
И нека споменът от утре не угасне...
© Елица Todos los derechos reservados