Метаморфоза
Момичето, което нявга бях
си тръгна тази нощ самотно, тихо…
забулено в дъжд и шепи прах,
загърнато в спомени за дните,
в които тичаше без страх,
прескачащо в различните вселени,
в които имаше и смях
и смело можеше да казва: Има време!
На прага на живота ми студен
аз днес видях една жена,
разглеждам я с поглед притаен,
опитвайки се да я разбера.
В мига, в който слънцето изгря
видях душата и как бавно се отрони
в блясъка на нейната сълза,
прикриваща последната агония…
Дочух как нейде хлопна се врата
и звън на ключ, раздиращ тишината
разбрах… сърцето и навярно бе това
заключено, далеч от сетивата...
Окъпана в дневна светлина,
видях снагата и как бавно се изправя.
Очите и напълнени със дъжд,
опитващи се да не виждат края…
И ето я! Как гордо тя стои!
Стремяща се да СВИКВА с нещата,
усмихваща се хладно в зори
готова да посрещне самотата…
© Инес Todos los derechos reservados
ама пък с чувства и какво!
Поздрави Инес!Дано не е лично изживяно...