Искра припламва в тъмнината
и паля пак поредната цигара,
и пак се сливам с тишината,
и пак усещам болка стара.
Димът рисува своя сив, печален грях
и цигарата догаря в пепелника.
Във вазата е натопена в прах
китка от увяхнала иглика.
Кога увехнаха цветята нежни?
Когато свърши любовта?
И дим, и прах - така небрежни -
обричат ни на скръб и самота.
Дори и огледалото обезличено
отказва нищото да отразява.
От болка вече наранено,
стъклената си душа спасява.
Така и аз очи затварям,
макар да не остана какво да съхраня,
макар и старите си грешки да повтарям,
спасение намирам единствено в съня...