Не бих могла да търся свое ново аз,
със нови грешки и проблеми.
Нима сега аз пак не изпитвам глад,
за стари мигове неопетнени?
И път пред мене като няма,
как открито да погледна
и да търся там де няма бряг,
ни лъч, ни вдъхновение?
Но хорът пак кървав поглед в мене впил
и с хищни зъби му се ще да ме разкъса,
че не искам в тон със него отново аз да пея
и не носи радост песента омразна.
И не го ли правих до сега?
С тълпата стриктно да се слея,
да тръгна към железен скучен кът,
а хорът гордо да извика:
"Браво!"
Така че с мойто скучно, вехто аз
ние тихо ще се слеем,
ще тичаме все на обратно, все назад,
към изцапаните минали моменти.
Пък нека хорът ме разкъса
и мойта кръв с желязо да се слее,
аз ще знам, че обикнах своето бреме
и открих пътека след страха,
по която тихо да поема.
© Ивана Кирилова Todos los derechos reservados
Най-доброто,
което можеш да сториш,
е на врага си да предложиш прошка;
на опонента си - търпимост;
на приятеля - сърцето си;
на детето си - пример за подражание;
на баща си - почит;
на майка си - повод за гордост;
на себе си - уважение;
на всички хора - милосърдие.
А. Балфор