Обичам ранната есен,
защото я разбирам.
Когато е щастлива,
се усеща...
по топлите сутрешни лъчи,
които те разсънват и усмихват.
Когато пък е тъжна,
си мълчи...
и тихо дъжд пролива,
но безмълвно.
Цветовете сменя си,
като последен опит...
В надежда някого да задържи.
Но после се ядосва изведнъж,
гърмежи, мълнии, ветрове!
Как би могло заради мъж
да сменяш всички цветове?!
Как може да пророниш
дори една сълза, стаена тихо?!
Как, по дяволите Есен си могла...
и мен - жената, така да ме обричаш?
Но те разбирам... До корените на цветята,
до ядрото Слънчево и до Луната...
До всяка капка тих дъждец,
до всяка мълния и всеки гръм.
И нека Есен силна като теб
успея някога да съм!
© Мира Todos los derechos reservados