Отиде си тя - забавата станала мъка и тъга, 

​​​корените си, душата, вечно в окови поставя, 

бяга и пред очите си слепи, коса посивяваща мята. 

Яна, събуди се... Виж се - дъждовно небе, 

тъжно дете, изкипяло джезве, изгуби ли своите цветове? 

Станала си тумор от страхове... 

​​​​​​..... 

Дълбая надълбоко в корените на Смъртта. 

Родена към самият край на пролетта, 

дойде ли краят, зная, ще ме оставиш сама. 

И ако може да се обадя, на тази, която бях, 

в слушалката силно да ѝ изкрещя:

"Спри да бягаш, стой, натам път няма!"

Палачи пламенно ме чакат, 

с ехидни усмивки ме закачат. 

В средата на разстрела, мен.. 

моята.. 

душа.. 

​​​​​​... 

куршумите сърцето ми докачат.. 

​​​​

​​​​​

​​​​​

​