Луната е жена - разбира ме.

Подава ми ръка и тръпнем двете.

Погалва скулите ми,

сребърно въже изплита от косите ни –

от ниското към висинето.

Луната е сестра - обича ме.

Дори когато съм глезливо-вироглава

Не ми се сърди, както и да я наричам.

Голяма е и винаги прощава.

Понякога е мащехата зла,

себична, зла и безпощадна.

Гневи се като всички нас.

Безмълвно ни посреща и изпраща.

Луната е това, което сме.

Дарява свяст, съня отнема.

През фазите й сребърни  ръце

променят стих в неписана поема.