Изминаха три тежки години.
Леглото, на което спеше става все по-студено.
Стаята е тъмна и мрачна.
Къщата без теб е тиха.
Няма те, за да изгониш тишината с веселия си глас.

Всичко се промени, откакто ти си отиде.
Няма кой да ме разсмее, когато ми е тъжно.
Няма кой да ме подкрепи, когато имам нужда.
Няма кой да ме обича така, както ти.

Не говоря за теб, така е.
Но това далеч не означава, че аз съм те забравила.
Човек като теб не може да се забрави.
Ти се раздаваше до последния си дъх.
Дори тогава ти беше щастлив.

Знаеше, че ще ми липсваш повече от всичко.
Отиде си, но аз вярвам, че все още ме наблюдаваш.
Стоиш там, горе, и ми помагаш, когато имам нужда от теб.
Аз винаги ще те обичам повече от всеки друг.
Дори и да не показвам това.
Просто ме е страх да отида на мястото, където си тялом сега.
Но не, не ме е страх от това, което ще има около мен.
Страх ме е от това, че когато ти кажа: "Здравей" ти няма да можеш да ми отвърнеш.
Няма да ми кажеш: "Всичко ще е наред" и да започнеш да подсвиркваш с уста.
Защото ти си отиде и никога няма да се върнеш.

Но аз искам да ти благодаря.
Да ти благодаря за всяка твоя дума, жест...
За всяка прегръдка и всеки миг, прекаран заедно.
Благодаря ти за това, че си ми помагал и продължаваш да го правиш.
Благодаря ти за любовта ти към мен, защото никой друг не ме е обичал така.

Липсваш ми.
Обичам те.