Късно е, отново посреднощ.
В гърлото ми камък, от очите извори извират.
Мъгливо е, крещя, боли ме от невидим нож.
Обичам те, прошепвам, не искат пустите сълзи да спират.
И теб излъгах, че съм свикнала с това,
да докосвам нищото, да виждам теб във всяка есенна мъгла.
Кажи, ти чувстваш ли неказани слова?
Да те прегръщам просто- запомни единствената ми мечта.
Не звучеше ни страхливо, ни фалшиво.
Снегът си падаше във приказния януари.
Бях щастлива, ти се смееше красиво,
година нова иде, а сърцето ми тъй влюбено във тебе ще завари. ...