Oблаци черни прииждат,
спуска се душевна мъгла,
от сън спомените се събуждат,
отразяват се в белите стъкла.
Северното сияние трепти,
заредено с енергия и сила,
а в мен сърцето тупти ли, тупти,
като птица, в гнездо се спотаила.
Бори се с живота суров,
за трошичка сух хляб копнее,
отлита на лазурен остров,
на воля да кръжи и се смее.
Природата облича новата си премяна,
грейнала с цялото си великолепие,
замаяна от тази дългоочаквана промяна,
грейва със силата на божествено украшение.
И така... в стоманено-отразения си поглед,
вижда проблясък на решителност,
може би това е бъдещето с нов мироглед,
спечелил имунитет за неприкосновеност.
© Лорита Todos los derechos reservados