в къщичка от лед скована,
с въздушни подпори укрепена,
с дръвче без корени украсена,
моето сърце живее и в лъжа се смее.
Ту в огън неземен изгаря,
ту по-студено от айсберг става.
В единия миг в небесата лети свободно,
в другия за земята с вериги тежки приковано.
Светът около него малко по малко се разпада
и в мрака и тъмнината на безкрайността всеки къс попада,
а на него сякаш не му пука, че скоро и то ще е част от това,
че ще бъде заличено, погребано, завинаги унищожено.
В свой свят различен сякаш то живее
и безгрижност продължава да се смее,
в ритъма на барабани весел да си пее,
и тихо по звездите вечер да си блее.
Усеща то предстоящия край,
усеща, че скоро ще свърши този измислен рай,
но по-добре в лъжовен пир последните му дни да минават,
отколкото в страх и с болка да брои миговете, които му остават.
И ето, последният ден настана, последният дъх, последно туп.
Дървото пред къщичката в огън пламна
и в пепел се превърна и с вятъра изчезна,
огнената жарава и ледената къщичка се сляха,
в пара се превърнаха и към небето отлетяха.
Остана само то насред празнотата,
тихо туптящо, загледано в далечината.
С последен дъх, с последен туп очите си затвори
и с последни сили предсмъртните си думи изговори.
И потъна в сладко-скучен вечен сън, към път безкраен,
обсипан с лъжливи мечти и надежди тайни.
© Елена Todos los derechos reservados