Помня устните, помня дланите
и косата му между пръстите.
Дългите ни разговори
и среднощните обаждания.
Всяко обещание, което не спази
и всичките поводи,
за които не се обади...
Срещах го често с други
и посред нощ звънеше...
Аз станах чужда съпруга
и цял свят ни делеше...
Минаха дълги години.
Срещнах го скоро пак
и да погледна в очите му
не желаех, от страх.
Устните му на вкус
бяха като преди,
а очите на дъщеря ми
имат неговите очи.
И ме върна към спомени
и разбуди мечти.
Заобичах пеперудите
в стомаха си дори.
И се сгуших привечер
тихо да ги броя
и отново събудена
търсех им имена.
Той отново не се обади.
Мога и без мечта.
Тъжна зима е... Пак вали.
И не вярвам в ангели...
© Мира Todos los derechos reservados