Искряща сивота тече през моите вени.

Гарван тихо стоеше над надгробните паметници, наскоро построени.

Седя сама и оглеждам тишината,

сълза падне и се примеси с моята кървава рана.

Като убито животно лежа в тъмнината,

с множество болка, издрана.

Иде залез, сумракът настъпи

и се чува вик надалеко.

Но кой може вината ти да отмие, да отстъпи

пред сподавеното от плач ехо?

Преди бягах, бягах от теб, от съдбата.

Сега съм силна и стоя на крака, дебнеща в мрака.

Не се оставям лесно да падна, да бъда повалена в калта.

Не чакам помощ и ничия подадена ръка.

Смъртта бърза и никой не чака, пее своята песен.

А нейде там, в далечината, се чува шепот над гроб пресен.

Огън изгаря сухо дърво.

Ала в моята душа има само смразяващ лед, студ ужасен.

Откършена, сломена като есенно листо,

скоро ще заспя в своя вечен сън, прекрасен.

За мен вече е късно, но и при теб краят ще настъпи.

Чувам вече болката, тъгата, студенината как пристъпват.

Ще ме намериш пак там, на старата гара, под лимонените дръвчета

и ще вдъхнеш моя аромат.

С вятъра ще галя твоите коси.

Ала вече ще бъде късно, мен няма да ме има. Ще плачеш

жално и ще желаеш смъртта.

И ето - тя вече идва със сребърен сърп и черно наметало,

страшна, изящна, зловеща.

Измива живота от моето тяло,

а аз гледам небето, което буря преди време предвеща.

Лежа в гроб, постлан с горски бръшлян.

Пред погледа ми причернява.

Имахме една обща мечта, един блян.

Болката ме обгръща, но ме закалява.

Накрая, вече със сетен дъх, поглеждам нагоре,

търся твоя поглед, твоите тъмни очи.

И срещнах ги, изпълнени със страх и въпроса "Дали ще умре?".

Затворих очи, прегърна ме топлина и премина през моите коси.

Така историята ни не свършва,

той искаше да си ме върне обратно.

Но свещта вече привършва

и ще има пламък за кратко.

Затова, когато си тъжен, унил,

излез и усети,

есенния вятър мил

и за мен се сети.